Сара Холланд - Евърлес

Тогава съзирам светлината на някаква свещ. Под ръката ми има книга, между пръстите ми — тънко и издължено перо. Смътно долавям болка в ръката си и забелязвам петно от кръв в ъгъла на кремавата страница. Макар че кожената подвързия на книгата е по-нова — все още топла, почти като от току-що одрано животно — знам, че това е същата книга, която държа в ръцете си, треперейки в трезора на Гърлинг. Връзката между двете ме сваля отново на земята; поглеждам надолу към собствената си ръка, пишеща яростно, ала сякаш от разстояние. Писецът започва да оформя познато име: Брайърсмор.

Брайърсмор . Това е единствената дума, която има смисъл. Вкопчвам се в нея.

След това бягам, тичам през някаква много стара гора с клони, дращещи лицето ми, и корени, които сякаш се протягат и сграбчват глезените ми. Зад мен е лаят на хрътките, виковете на ловците, гневът и копнежът на момичето… вечни и неизбежни. Напред — мога да си представя града, просторната зелена морава, статуята на Магьосницата на площада. Всички, които обичам, са там. Брайърсмор — шепне нечий глас в ухото ми. Ако смогна да отида дотам, ще мога да ги спася, ще мога да спася и себе си.

Ужасът в сърцето ми се сплита с прогарящата скръб, с предателството. С всяка моя стъпка, с всеки удар на сърцето ми, с всяко пресекливо вдишване звучи едно и също: Приятелко моя, приятелко моя, приятелко моя, приятелко моя. Какво си направила ?

В този миг до мен достига друг шум, нещо, прииждащо извън света на виденията. Клепачите ми се отварят, все още натежали, и ми е потребна секунда, за да си спомня защо лежа на една страна върху килима от кръвни монети, където някакво бижу болезнено се впива в бузата ми.

Но тогава звукът от стъпки върху камъка мълниеносно ме кара да застана пак нащрек. Сядам с усилие, докато пламъкът от някаква факла осветява стълбището, и тогава откроявам сенки на мъже върху стената. Чувам гласове. Стражата на Евърлес.

Щом се появяват на вратата, разпервам ръцете си нагоре, а паникьосаният ми ум настоява по детски, че ако аз не мога да ги видя, и те няма да съумеят да ме видят. Възцарява се мълчание и аз се разтрепервам от страх, очаквайки крясъците, които ще ознаменуват моята гибел, и ръцете, които ще се вкопчат в мен и ще ме измъкнат навън.

Ала те така и не идват. Отпускам ръце и зървам някакъв мъж, който наднича през прага с високо вдигната факла и ръка върху дръжката на меча си. Но той стои неподвижно. Не диша и не примигва, дори пламъкът на факлата му не трепва. Зад него шарките от светлина и сенки, хвърлени върху стената, са зловещо застинали — като че някой е боядисал камъка със светлина от огъня и сянка.

Не спирам да мисля за онова, което виждам. Знам, че ако го сторя, рискувам да бъда завладяна от страха и объркването си. Вместо това пролазвам по килима от скъпоценности и със сковано от напрежение тяло се промъквам край мъжа. Заобикалям другите трима стражи на стълбите зад него, като внимавам да не докосна случайно някого от тях, а сетне почти връхлитам надолу по стълбите и излизам в коридора. Врявата изригва зад мен.

Едва когато се оказвам на моравата, на половината разстояние до конюшните, проумявам, че съм оставила книгата в трезора.

Вятърът се промъква под наметалото ми и аз измръзвам до кости. Кобилата под мен препуска бързо в галоп, а под копитата й хвърчат дребни камъчета, докато се носим по безлюдния път. Цялото ми тяло ме боли — трябваше да спра, за да погълна кръвното желязо, което не можах да дам на Каро, ала нуждата ми да се измъкна от Евърлес бе по-завладяваща от всичко останало. Не беше лесно дори да се покача върху гърба на коня, особено без седло, но неотложността и ужасът ме дариха с някаква необуздана енергия.

Ето че сега адреналинът ме напуска и съм толкова изтощена, че се тревожа, че ще заспя точно тук, на гърба на кобилата, въпреки друсането от ездата и ледения въздух, който ме щипе по ръцете и врата.

Независимо от това ми се струва, че сърцето ми е отброило едва един удар, преди конят да спре рязко.

Пусти поля се простират от двете страни на пътя, а девственият сняг, който ги покрива, блести на лунната светлина. На стотина метра по-напред се разполагат скупчени, изоставени на вид къщи и постройки, разпръснати хаотично от отстрани на пътя. Ала те изглеждат необичайно — блещукат слабо сред лунната светлина и снега, сякаш е лято и изпарения се стелят нагоре между нас и селото. Къщите като че ли светят, макар че улиците изглеждат празни, а прозорците тъмни.