Сара Холланд - Евърлес

След това нещо зад вратата изщраква. Щом натискам дървото, тя се отваря без съпротива и ръцете ми се оцветяват в лилаво. За миг изпитвам страхопочитание пред механизма и неговия създател, преди то да се превърне в гняв. Пристъпвам в тъмнината, оставяйки вратата да се затвори глухо зад мен.

Постепенно очите ми привикват и различават някакво тясно каменно стълбище, осветено от факли, точно като онова, водещо към стаите на лейди Сида. Изкачвам се и се изкачвам, докато върхът на стълбището не свършва в мрака. Обръщам се припряно, взимам една от факлите от поставката й в стената и я вдигам високо над главата си.

В продължение на един дълъг момент не проумявам какво виждам. Стая от тъмен камък, без прозорци, с блестящ, покрит с плочки под. Стените й се извиват и следват формата на кулата, само около двайсет крачки в диаметър е, макар че се простира в сенките над главата ми.

И това на пода не са плочки. Земята под краката ми е покрита с кръвни монети с всякакъв размер и цвят, смесени с други съкровища — златни и сребърни чаши, перли и пръстени, необработени скъпоценни камъни, запокитени на земята като отпадъци. На стената висят церемониални мечове, които изглеждат ръждясали, със затъпени от времето остриета. Ала сега, когато татко го няма, парите вече не означават почти нищо за мен. Не изпитвам желание да се наведа и да струпам месечни и годишни монети в полата си, както бих постъпила преди. Оглеждам стаята за нещо, каквото и да е, което би могло да привлече вниманието ми, нещо, което да ми напомни за татко, както и защо е дошъл тук, за какво е бил готов да умре, но не откривам нищо. Разочарованието се напластява в гърлото ми — гъсто, горчиво и задушаващо.

После обаче нещо грабва окото ми на един от рафтовете — древно изглеждаща книга. Приближавам се, подритвайки настрани от пътя си кръвните монети. Няма причина една книга да бъде тук, и то между няколкостотин живота във вид на монети и съкровища. Сърцето ми бие силно, отгръщам корицата и ме залива познат мирис — на слама, метал и дим от изгорели дърва. На вътрешната страница няма напечатано нищо — единствено думи, изписани с нечий чужд наклонен почерк: Антония Ивера .

Не знам името, но то привлича нещо дълбоко вътре в мен. До него миниатюрни парченца хартия, останали от някакъв скъсан лист, се подават от подвързията. Като вкаменена изваждам портрета на майка ми от джоба си, където винаги го държа, поставям го и крайчетата му пасват идеално на мястото на откъсването.

И тогава разбирам. Баща ми е умрял заради тази книга.

Обрамчващи думите, обрамчващи и текста на всяка страница — съзнавам аз, докато прелиствам — се разполагат малки рисунки, спираловидни драскулки, дървета и горски животни. И знам откъде идват те.

От мен.

Спомените ме завладяват наново: как седя в скута на баща ми, преди мракът да се появи в живота ни, преди инцидента, докато той чете за Змията и Лисицата с дълбокия си, ритмичен глас; как примъквах книгата до леглото си, за да поставя своя знак върху страниците, срещу което по някаква причина баща ми никога не възразяваше. Да държа тази книга в ръцете си, това е като да си върна пак частица от татко, дори и от себе си — една друга Джулс, която никога не бе изричала лъжа, не бе гладувала, не й бяха липсвали родителите й и не бе сключвала отвратителна сделка.

Отварям на първата страница, за да прочета историите, но докато преминавам през редовете — все още изписани с почерка на Антония Ивера — мастилото сякаш изтича от страницата и се издига около мен. Тъмнината залива зрението ми. Не мога да определя точно момента, в който реалността отстъпва мястото си на виденията, но след преживяното при селската вещица знам какво да очаквам, и макар че съм уплашена, си налагам да не спирам. Стоя неподвижно, с разтворено съзнание, и позволявам на виденията — спомените — да се леят през мен.

Пред очите ми е момичето, но много по-малко, с тъмна коса, която скрива лицето му. То седи облегнато на някаква стена, полуосветена от пламъка на свещите, обгърнало коленете си с ръце. Китките му са приковани с тежки железни вериги. То отпуска глава в ръцете си.

— Никога няма да излезем оттук, нали? — Гласът му ми е толкова познат, колкото и ударите на собственото ми сърце.

Когато се обръщам с лице към него, веригите на собствените ми крайници издрънчават и се провлачват. Но аз се протягам към него. Докосвам рамото му. Казвам му, че ще излезем. Имам идея.

И аз наистина имам. Тя мъждука под повърхността на съзнанието ми, там е, но е неясна, подобно на камъни на дъното на бърза река.