Сара Холланд - Евърлес

На четвъртия удар нещо поддава. Нещо смътно и златисто излита от устата на Каро — аз простенвам от шок и облекчение — и тогава то тупва върху дъските на пода с отекващ звук, преди да се търкулне под гардероба. Макар че очите ми са замъглени от пот и сълзи, то ми се струва по-голямо и по-тежко от едногодишна монета.

Край мен се разнася странен, приглушен звук — като секнатата половина на ридание. Обръщам глава и виждам Каро да си поема насечено и болезнено въздух.

— Благодаря на Магьосницата — изричам аз и се надвесвам над нея. Тя диша трудно, гърдите й се повдигат, а на устните й има кръв, но лицето й бавно променя цвета си от червено на розово и вече мога да усетя пулса й там, където съм я хванала за рамото, отчетлив и жив. Надзъртам към посоката, в която златното нещо се търкулна на пода.

— Ти се задави.

Плачът на Каро стихва. Тя се вторачва в мен, а очите й са очертани в червено по края. Това е повече от изненада, осъзнавам аз, това е подозрение.

Не, нещо друго — предателство.

Не разбирам. Смята ли тя, че съм имала намерението да я нараня?

Накрая, откъсвайки поглед от моя, Каро се накланя и се опитва да вземе предмета, но се оказва твърде слаба. Навеждам се, благодарна, че очите й вече не се впиват в моите. Но облекчението ми пак се обръща в страх при мисълта за онова, което ще намеря под гардероба.

То не е монета. Коленича на пода — както за да потърся по-отблизо, така и за да скрия лицето си от Каро. На пода, оставила диря от кръв и слюнка, но самата тя безупречно чиста, лежи златна сфера с размера на орех. Това е ново кръвно желязо — познава се по блясъка на метала — но като че трите монети, които съм разтворила във виното, са се слели и са оформили тази сфера.

Нещо пак пропълзява в мен — усещането, че съм приклещена в капан върху дъската на настолна игра, която обаче не мога да започна да разбирам. Онова нещо ме разстройва и ме привлича едновременно. Посягам към него.

Когато сключвам ръката си около него, металът не е горещ, а леко топъл, като че е бил на слънце. Сферата е гладка и почти ми се струва, че бръмчи глухо, сякаш вътре има нещо живо. Тежка е и…

Ахвам, докато пръстите ми потъват в повърхността й, сякаш металът се топи под допира ми. Изпускам я и бързо се отдръпвам назад.

— Дръж се за нея — гласът е шепот, трудно доловим, но е невъзможно да бъде сбъркан.

Поглеждам към Каро, която немощно се придърпва към ръба на леглото. Лицето й все още е зачервено и блести от пот, ала тя се взира изпитателно в металната топка с широко отворени очи.

— Виж какво ще се случи — добавя, щом отново среща погледа ми. Чувствам мигновения изблик на нещо в нея, на някаква емоция, която не мога да определя, но тогава Каро скоропостижно свежда очи надолу и пак се вглежда в златната сфера. Иска ми се да възроптая, да отида и да се скрия, докато — в името на Магьосницата — не разгадая какво става, но Каро стои в очакване. Тя е жива, засега това е всичко, което би трябвало да има значение.

Неохотно се протягам и докосвам с върха на пръста си златната сфера.

За момент не се случва нищо. Сетне повърхността се задвижва, пръстът ми потъва, като че тя се стопява без топлина. Докато сферата омеква, полутечният метал започва да пъпли нагоре по пръста ми. Треперя, но се насилвам да не се отдръпна, докато златото пълзи и стига до кокалчетата ми, до дланта ми и китката ми. Мога да чуя неравномерното дишане и на двете ни, докато златните нишки се прокрадват нагоре и изчезват под бинта, който Уик наскоро бе увил около ръката ми. Чувството е като че топла вода струи нагоре.

Скоро сферата изчезва напълно и нишки течен метал се източват нагоре по кожата ми като вени.

— Свали превръзката — казва Каро шепнешком. Нещо в гласа й ме подтиква да се подчиня; развивам пропитата с кръв кърпа. Тя пада и открива направения от търговеца на време срез, все още пресен и яркочервен, както и някаква мъничка струйка злато — от кръвно желязо — от моето време, която се влива през разреза обратно под кожата ми, където й е мястото.

В ранните часове на нощта Каро — все още трескаво гореща, с прилепнали от потта кичури тъмна коса по лицето й — настоява да й кажа как . Гласът й е дрезгав, гърлото й е изподрано от късчето от моето време, което бе заседнало там. Обяснявам й истината отново и отново: че не знам, че нямам представа какво е накарало времето в кръвта ми да се разбунтува срещу нея и да се върне обратно при мен. Никога не съм виждала или чувала за нещо подобно.