Сара Холланд - Евърлес

Колкото и да пришпорвам кобилата, тя се инати да направи и крачка по-нататък. Подскача нервно и се изправя на задните си крака, удря с копита замръзналата земя и мята глава. И аз разбирам защо — явно има нещо нередно в гледката на Брайърсмор, ширеща се пред нас. Осъзнавам, че скърцам със зъби, устоявайки на желанието да се обърна и да побягна.

Ще трябва да извървя пеш останалата част от пътя. Мъча се да преглътна страха си, докато я връзвам за един стълб, отстрани на пътя, и се обръщам с лице към Брайърсмор, слагайки торбата си на рамо. Отправям последен тревожен поглед зад себе си и поемам напред.

Пътуването до града се протака и причудливият блясък, витаещ около Брайърсмор, само се засилва, докато го наближавам. Когато стигам до града, изкривяването е придобило такива размери, че сградите зад него са едва смътно осветени силуети на фона на нощта, като че се намирам от външната страна и гледам през замъглен прозорец навътре. Сърцето ми лудешки бие от ужас. Всичко това изглежда сбъркано и нелогично, но вече няма връщане назад, ето защо посягам към границата между Брайърсмор и външния свят. Топлина се разлива по ръката ми оттам, където я докосвам, но не се случва нищо друго, така че преминавам през нея.

И примигвам от внезапната слънчева светлина, вдишвайки рязко.

Главата ми се замайва, докато се взирам в гледката наоколо. Само преди миг нощното небе се простираше над мен, осеяно със звезди, а сега е с лекия сивкавосин цвят на ясен зимен ден и крехкото слънце бръсва с топлината си бузите ми.

Историите са верни.

Отначало не виждам нищо, сетне очите ми бавно привикват. Светлината избледнява и съзирам останките от някакъв град: път, набразден от дупките, оставени от липсващи калдъръмени камъни, множество разпадащи се домове, сумрачни прозорци с изпочупени стъкла. Обръщам се и забелязвам същата граница, висяща между мен и другата част от Семпера като завеса от фин прозрачен плат. Отвъд нея единственото, което виждам, е мъждивата линия на тъмния, покрит със сняг хоризонт, пресечена от дългия сиво-бял прорез на пътя.

Кожата ми настръхва. Приказките на чиновника в сиропиталището за града, водещ своето съществуване дванайсет часа след останалата част от света, бяха едно, но да видя в действителност подобно място е нещо напълно различно. Вятърът свири в празните къщи.

Без да съм убедена какво да предприема след това, започвам бавно да обикалям периферията на града. Не знам какво точно търся — статуята, някоя книжарница, някакъв признак на живот. Но всичко изглежда лишено от човешко присъствие, опустошено от години на забрава. Дървета прорастват през счупените прозорци. Покривите са хлътнали под снежните си покривки. Почти се спъвам в нещо, което прилича на отломките от стол, счупен и прогнил.

Щом надзъртам надолу, си давам сметка, че навсякъде се таят стари спомени, наполовина скрити от снега — скелети на мебели, изпотрошени чинии и паници, играчки и книги, които влагата и възрастта са направили неразпознаваеми. Припомням си какво каза чиновникът в сиропиталището за плячкосването, когато възникнала кризата с времето, и стомахът ми се свива при мисълта за подобен хаос.

Потрепване от някакво движение в небето ме подтиква да вдигна главата си. Поглеждам нагоре и откроявам тъничка ивица дим, която се извисява към синевата от къща, намираща се някъде по-навътре в града. Дъхът ми се вкопчва в гърдите ми. Що за човек би обитавал такова място?

„Е, и ти си тук“ — ми напомня сухо един вътрешен глас. Разбира се, всевъзможни изследователи, търсачи и измамници са идвали в Брайърсмор, откакто е бил изоставен. Това може да не означава нищо. Но дори и така да е, няма да узная каквото и да било за миналото си, като се мотая в края на града. И въпреки че съм проверила навсякъде, не мога да видя статуя, която да прилича на тази от сънищата ми.

Така че изправям рамене и тръгвам към дима. Най-накрая се натъквам на къщичка, която изглежда една идея по-незанемарена от своите съседки. От комина се издига блед пушек. Малка пътечка в снега е разчистена до входната врата. Без да си дам време за колебание, се приближавам и чукам.

Следва дълга, дълга пауза. После дочувам звук от стъпки, отмерени, леки, колебливи. Вратата се отваря.

Не знам кого очаквам да видя, но жената, стояща на прага, прилича на всяка друга в Крофтън или в който и да било друг град: дълга кестенява коса, спускаща се на плитка по гърба й, обрулени от времето лице и ръце, домашнотъкана рокля, провиснала върху слабата й фигура. Изглежда на възрастта на татко, а може би и мъничко по-млада.