Сара Холланд - Евърлес

— Коя си ти? — пита тя. Преди да се усмихне непринудено, за момент е изненадана, че съзира непозната на прага си. — Добър ден.

— Ааа… — заеквам аз, преди гласът ми да се появи. — Джулс. Джулс Ембър. Търся… информация. Мисля, че семейството ми е живяло тук.

Минава миг, в който жената се взира преценяващо в лицето ми. След това тя казва:

— Влез.

Притискайки торбата към гърдите си, я следвам навътре. В огнището гори малък огън, а над него ври чайник. До една стена са натрупани животински кожи, а от тавана висят сушено месо и билки. От колко ли време жената живее сама в този изоставен град?

— Името ми е Рин — казва тя, докато сяда пред груба дървена маса, приканвайки ме с жест да сторя същото. — Живея тук. Винаги съм живяла тук.

Не звучи сякаш преплита думите си — в говора й няма объркване или заекване. Вместо това всичко ми звучи така, като че нещо от въздуха отскубва думите й и ги разбърква, преди да достигнат до ушите ми.

— Здравей — отвръщам аз любезно. — Смятах, че Кралицата е заповядала градът да бъде евакуиран.

Рин се усмихва.

— Но в цялата неразбория и смут кой би забелязал, ако една жена остане тук? — казва тя. — Дотогава, докато огънят не ме подпали.

Изрича го така, сякаш по всяко време пламъците могат да напуснат пределите си — буйни и стръвни. И аз със сигурност знам, че биха могли.

Някакво чувство натежава в стомаха ми.

— Ами твоето семейство?

— Синът ми ще умре — гласът на Рин е осведомяващ, но чувам как потокът на скръбта бълбука и под него. — Той е болнав и… това ще бъде твърде много за него. Още една жена остана с мен. Но тя умря от треска.

— Много съжалявам — преглъщам ужаса си от представата за подобна самота. Вглеждам се в нея и се опитвам да проумея света такъв, какъвто тя го вижда — странната й реч, разтегната между това, което е било, и онова, което ще бъде. Вероятно времето около нея също се бе разбило, както беше направило и с града. — И ти си останала тук сама? Как си оцеляла?

Рин свива едното си рамо.

— С лов, градинарство, консервиране. Отбиват се и хора като теб. Така че не съм толкова самотна. Чай? — Кимвам изненадано, а Рин става и се заема с чайника. — За днешния празник ли пристигаш? — Обажда се тя през рамо.

Сърцето ми се свива. Няма празник днес, не може да има. Това е призрачен град, място, застинало завинаги във времето. Тя ми подава чаша и аз сръбвам от нея, забавяйки отговора си, защото не желая да нарушавам илюзията й.

— Ако мога… Всъщност идвам по друга причина. Родена съм тук — казвам й аз бавно. — Търся… — замълчавам, препъвайки се в истината. — Разделена съм от родителите си. Изобщо не ги помня.

Тършувам в паметта си за видението, което имах за Брайърсмор, за кръвта и крещящата жена, и за мъжа, който ме отнесе.

— Спомням си една морава и една статуя на Магьосницата, която държи в шепата си камъни по този начин — показвам й, свивайки дланите си като купичка върху масата, а после, внезапно смутена, ги отпускам. — Съжалявам. Знам, че е ненормално да си спомням нещо такова.

Погледът на Рин, отправен към мен, става все по-напрегнат.

— Знам на кого е тази къща… на семейство Море. Търговец и жена му, и семейството им. Наоми Море.

Обзема ме разочарование, последвано от чувство на неудовлетвореност — коя е Антония Ивера?

— Всички те заедно със съпруга й, сестра й и децата им живеят в старо имение на запад оттук, близо до края на града — тя накланя глава, гледайки към мен, сякаш отчаяно се мъчи да разпознае лицето ми. — Аз съм акушерката на Наоми.

Стомахът ми се свива от изказа й — от внушението, че те все още са живи. Държа страните на стола си, докато сърцето ми бие по-учестено, и полагам усилия да не подхранвам надеждата си. Това може да е просто поредното изкривяване в начина, по който умът й схваща времето.

— Можеш ли да ми кажеш къде е имението? Мисля, че бих искала да поогледам наоколо.

Рин примигва.

— Скъпа — казва тя след малко. — Къщата гори.

Стомахът ми се свива.

— Гори ли? — повтарям аз като ехо.

Тя се протяга и поставя кафеникавата си ръка върху моята, а очите й изведнъж се разширяват и обезумяват.

— Трябва да тръгваме — казва тя. — Трябва да…

— Рин — поставям аз ръцете си на раменете й. — Никоя къща не гори.

— Джулс ли каза? — сега тя е по-спокойна. — Наоми Море, ами… хората говорят, че е вещица. Истинска.

— Значи, те са подпалили къщата й? — гърлото ми е свито и думите ми го напускат трудно. — Убили ли са я?

Тя поклаща глава.