Сара Холланд - Евърлес

— Ина — пак казвам аз. — Обичаш ли я?

Роан примигва. Преглъща. Предприема още една крачка към мен, достатъчно близо, за да усетя мириса на бор, който се е просмукал в кожата му. Няма следа нито от лавандула, нито от розова вода днес. Той си поема дълбоко дъх и за момент леко потръпва.

— Не — отговаря накрая. — Не я обичам.

Аз замръзвам зашеметена. Не мога да помръдна дори когато той посяга и взима ръката ми в своята.

— Ти си тук — отвръща колебливо. — Ти си тук и ми липсваше, а аз… не мога да погледна Ина повече, не и както преди. Не и когато знам, че ти си в Евърлес. — Той пристъпва още по-близо. Долавям топлината, излъчваща се от него, дъха му, който гали косата ми.

— Роан… — не съм убедена какво ще кажа: че всичко е наред или че е страхливец, защото е наясно с това, но въпреки факта ще се ожени за Ина… или да го помоля да ми позволи да си тръгна, или да се приближи…

Роан, момчето, което ухае на различни парфюми в зависимост от деня.

Роан, момчето, което веднъж ме гонеше из полята с диви цветя, с глава, килната назад от смях. Момчето, което повече от всичко обича Евърлес с неговия пудинг и печен пернат дивеч, с леещите се искрящи напитки, с градинските забавления по средата на зимата.

Думите се сгромолясват в мен, заплетена смесица от объркани спомени и чувства.

Оказва се, че това няма значение, защото Роан вече е взел решение. Той се навежда, стопява разстоянието между нас и преди да съумея да помръдна, преди да съумея дори да помисля, устните му намират моите.

Задъхвам се от допира им. За миг занемявам замръзнала и скована, а сетне избухва скрита война във всяка клетка на тялото ми, проправяща си път от гърдите ми и придвижваща се навън, докато вкупом всички частици в мен крещят едновременно да се отдръпна и да се приближа. Последните бързо печелят. Роан заравя пръсти в косата ми, накланя лицето ми назад, за да срещне неговото, и в отговор, като че по свое собствено решение, ръцете ми обвиват кръста му и аз го придърпвам към себе си. Желанието — не просто към самия Роан, а копнежът да бъда желана, да бъда обичана по начина, по който го обичах, когато бях дете, да принадлежа на някого, да възстановя някаква пълнота и цялост от детството си, да бъда истинска — ме завладява, прогонвайки всички мрачни разкрития на нощта.

Роан прокарва ръка по бузата ми, обхваща с длан врата ми, а докосването му изпраща вълни от ледени тръпки по тялото ми. Нечий пулс трепти неравномерно там, където ръката му лежи на врата ми, не мога да кажа дали е неговият или моят. Всичко е необуздано — ръце, дихание и устни. Едва когато спираме, за да си поемем въздух, съзнавам, че всичко е притихнало.

Наистина, докато не секнаха, не бях чула звуците на градината, а ето че сега отсъствието им ехти далеч по-силно от самите тях. Светът около нас мълчи.

Не.

Роан долавя, че се сковавам. Отдръпва се назад и се взира въпросително в очите ми с лека усмивка на устни. И тогава той също забелязва отсъствието на звуци. Озърта се наоколо и свъсва вежди.

Мога да кажа с точност какво мисли, защото сега виждам какво се е случило. Нищо не изглежда неестествено, но абсолютната застиналост е по-разпознаваема за окото от ефимерното движение. Съзирам смущението по лицето на Роан, когато той съзнава, че клоните на дърветата не се полюшват, че две птици, къпещи се в близкия фонтан, са замръзнали насред пляскането с крила, че рехавите облаци не се носят по небето, а висят на едно място като в картина.

Отново съм спряла времето. И този път с мен има и друг човек. Роан поглежда надолу към мен и установявам как изражението в сините му очи бавно преминава от объркване в страх. Пронизва ме болка.

Протяжният миг не трае дълго. Неподвижността е разбита от звука на затръшната врата и изкрещяна ругатня.

— Ето я там! — надава глас някакъв мъж.

Шумовете на градината, които се завръщат, веднага биват заглушени от тежки тичащи стъпки. Отмествам се от Роан, двамата се извръщаме и виждаме как трима от стражите на Евърлес са се устремили към нас. Прекалено шокирана съм, за да помръдна, когато най-бързият от тях ме улавя за ръката.

— Какво… какво означава това? — гласът на Роан звучи слабо. Той изглежда блед и силно разтреперан. После очите му се разширяват. — Лиъм!

Обръщам се рязко и съзирам как Лиъм крачи през градината, а зад него се развява черната му пелерина — целият е лед и острота, докато Роан е цвят и живот…

— Отдръпни се, Роан! — казва Лиъм хладно, сякаш изобщо не е изненадан да види брат си тук до мен. — Арестът на госпожица Ембър не те засяга.