Сара Холланд - Евърлес

— Роан не си спомняше какво стана в ковачницата на Пер. Заради теб дори не му се случи нещо, което да помни — казва той. — Но онова, което ти стори днес, бе различно. Брат ми е неразумен, но не е глупав. Това значи, че ще има още един човек, който ще знае.

— Роан никога не би… — замълчавам, мислейки за страха в гласа му, за неискреността в думите му. Чудя се какви ли тайни пази той.

— Винаги си била такава, толкова доверчива — казва Лиъм.

Той сяда на ръба на колата и се обляга на стената, люлеейки краката си, така че препречва вратата. Някаква част от мен отбелязва, че е преградил изхода, но желанието ми да избягам се е изпарило. Усещам се вкоренена на това място, жадна да науча истината.

Преглъщам. Той ме е държал далече нарочно. Той знае коя съм аз. Какво съм аз .

Сънищата за статуята.

— Аз съм… — в това няма никакъв смисъл. Не може да има. И все пак не разполагам с друг вариант, за да го разбера. — Мислиш ли, че някак съм свързана с Магьосницата? — питам го аз.

Лиъм не реагира за минута. А после за моя изненада той се засмива — широка и искрена усмивка озарява лицето му като слънце през буреносни облаци. Това продължава едва миг, но когато се усмихва, ми напомня на Роан. Не, изглежда като напълно самостоятелна и отделна личност.

Сетне поклаща глава.

— Не точно — казва той. — Но може би.

В мен се борят смущение и чувство на неудовлетвореност.

— Не проумявам. Ти каза…

— Когато заминах да уча — прекъсва ме той, — не можех да престана да разсъждавам върху твоите истории за Змията и Лисицата, както и върху онова, което бях видял в ковачницата. За момента, в който ти… — Върна времето назад. Той не го изрича. Вместо това само се покашля. — Тези неща ме провокираха да се обсебя от историята за кръвното време. Прекарах няколко години в изучаването на старите митове. — Додава той. — Но не само в академията, пътувах из цяла Семпера, намерих всяка книга и учен, и древна история, ала в крайна сметка трябваше да се откажа. Учителите ми смятаха, че преследвам измислени приказки, че пропилявам таланта си.

Независимо че истината, която споделя с мен, ме смайва, липсата на скромност у него все още ме подтиква да врътна очи нагоре… Потискам желанието.

— Дори когато се фокусирах върху другите си науки — допълва той, — не спирах да мисля за Магьосницата и Алхимика, както и за историите, които хората разказват за тях. Имаше смесени описания — впечатления от самата Магьосница, противоречащи на онова, в което бях възпитан да вярвам още от рождението си. Предполагам, че знаеш традиционната версия.

Тършувам дълбоко в съзнанието си за приказките, четени на децата прислужници през онези ранни утрини в библиотеката на Евърлес преди много години.

— Разправят, че Алхимика заграбил безсмъртието на Магьосницата, обвързвайки го с метал, за да могат да се освободят от злия господар. По-късно той твърдял, че знае как да го върне обратно, но това било единствено хитър ход, с който да открадне сърцето на Магьосницата.

— А дванайсетте камъка… — подмята Лиъм.

— Той казал на Магьосницата, че просто трябва да погълне дванайсет камъка. Ала тя не му повярвала. Магьосницата го убила, като го накарала той самият да погълне дванайсетте камъка, след което Алхимика се удавил. — Почти се чувствам глупаво да разказвам историята, но по лицето на Лиъм се чете ужасна настойчивост, която разсейва всякакво усещане, че това е игра.

— Да. Но онова, в което описанията се различават — казва той, — е, че повечето от тях представят Алхимика като крадец, измамник, лъжец, който се отнасял с презрение към Магьосницата и умрял с нейното сърце. Ала други описания посочват, че Магьосницата и Алхимика все още са наоколо и тя го преследва, за да вземе сърцето си. Питах се, ако Алхимика е оцелял, как е станало това?

Взирам се в него безпомощно объркана.

— С магия?

— Дванайсетте камъка. Съществува една теория за камъните, която просто не можах да пренебрегна. Теорията, че всеки камък представлява…

— Един живот — казвам аз, докато някакъв неясен спомен кръжи в мен.

— Именно. Дванайсет. — Лиъм се навежда малко по-напред. — Ами ако Алхимика не е излъгал за твърдението си? Ако е открил начин да върне на Магьосницата безсмъртието й, само че по различен начин? Да се роди, да живее нормален живот, да умре… Но след това да се роди отново — същата душа в ново тяло… с цялата мъдрост на предишните си животи.