Сара Холланд - Евърлес

Ужасяващо познание си проправя път в мен, придобивайки форма.

— Смяна на животи отново и отново като…

— Като змия — казвам, завършвайки изречението.

— Да, но ако това е вярно, ако Алхимика притежава дванайсет живота, защо сме чували толкова малко за него оттогава? — Лиъм говори все по-припряно, а лицето му е поруменяло от студ и вълнение.

— Какво искаш да кажеш? Че целият мит е една лъжа? — спомените за Брайърсмор пак ме връхлитат. Езра Море, рожденият ми баща, който говорел с гняв за Магьосницата, който, изглежда, бил обсебен от времето.

— По-скоро, че е непълен — отвръща Лиъм. — Ами ако Алхимика наистина не е желаел да бъде намерен? Ами ако е знаел, че Магьосницата ще го убие, в случай че го открие?

Кимвам бавно, мислейки за Кралицата — леденостудена, безсърдечна и по-възрастна от всички в Семпера.

Той прочиства гърлото си.

— Виж. Знам какво е да вършиш неща, които другите хора осъждат остро. — При тези думи очите му заблестяват и аз съзнавам, че се опитва да каже нещо голямо, нещо важно, но не знам дали съм готова да го чуя. Той прокарва ръка през косата си. — Ами ако Алхимика просто е бил разбран погрешно, ако е искал да остане скрит? Това може да обясни защо не сме чували за него от векове. Но пък все още не обяснява едно нещо.

— Което е? — слънцето започва да залязва и в костите ми се просмуква студ. Потрепервам.

— Ти, Джулс. Това не обяснява теб — той поставя ръцете си на раменете ми и аз инстинктивно се напрягам, но после се изненадвам от топлината на докосването му.

Въпреки всичко той някак грее.

— Историите, които разказваше… Записах ги възможно най-добре, когато си дадох сметка какво означават — Лиъм ме поглежда многозначително. — Години наред не можех да сглобя частите заедно и се бях отказал. Докато един ден в часа по математика и философия професорът изнасяше лекция за находчивостта и простотата на законите на математиката и логиката. Той каза, че „най-краткото разстояние между два обекта винаги е права линия“.

Между нас се разстила нескончаема тишина.

— Бях прекарал толкова много време, мъчейки се да разгадая връзката между теб и Алхимика. Не виждаш ли колко находчиво прост е истинският отговор?

— Аз…

— Ти си Алхимика, Джулс — казва той.

С отворената си от изумление уста сигурно приличам на риба, която току-що е уловена. В това, което той изрича, няма никакъв смисъл. И в същото време думите му ме пронизват с прецизността на истината, на спомените, на историята. Костите ми запяват в отговор на собственото ми име.

— Но… Алхимика е мъж — казвам аз, борейки се със собствените си думи.

— Може би това е, в което хората искат да вярват. Или… ами с всичко около теб, което се променя от един живот в друг, защо да не е възможна и тази промяна? — Той пак се усмихва и аз се чувствам така, сякаш се рея извън тялото си и наблюдавам този разговор отгоре.

— Но… — успявам да произнеса, а сетне се запъвам. Има хиляди причини това да е невъзможно и аз се хващам за първата, за която се сещам. — Не си спомням нищо за… минали животи.

Очите на Лиъм търсят моите, като че се озърта за нещо, което вече е вътре в мен. Докато се взирам в тъмните му очи, си мисля за сънищата. За историите. За книгата.

— Змията и Лисицата — казвам бавно на глас. Умът ми е изпълнен с някаква мъгла, която скрива от мен неимоверните мащаби и значимостта на онова, което ми казва Лиъм. Знам обаче, че ако тя се избистри, ще ме обземе ужас, така че сега съм благодарна за спокойствието. — Аз съм Змията. — Подемам аз. — А Лисицата…

Очите на Лиъм се стрелват встрани, сякаш някой може да ни чуе.

— Кой краде времето в Семпера?

— Твоето семейство — отвръщам, без да се замисля или поколебая.

Очите му се превръщат в стомана, преди да омекнат отново.

— Да, но ние не сме единствените.

— Кралицата — думите ми са приглушени от почуда или страх, не съм способна да преценя. Това е същата идея, която ми хрумна, след като напуснах Брайърсмор. Кралицата е Магьосницата.

Лиъм кимва.

— Тя краде времето на всички в Семпера от векове.

— И Магьосницата иска мен. — Не Ина, а мен. Търсеше ме. В Брайърсмор. Но… — Защо?

— В теб е сърцето й, Джулс, ако те залови, ще те убие. А ако те убие, ще си възвърне силата и всичко ще свърши. — Алхимика е откраднал сърцето на Магьосницата . — Ти държиш нейната мощ. Може би баща ти не е разбирал колко много означава тази мощ, след като кръвта ти се е смесвала с нейната през всичките тези животи… — След кратка пауза той продължава: — Може би никой не знае колко сила има в сърцето ти, Джулс. Дори и Кралицата.