Сара Холланд - Евърлес

Дъхът изчезва от дробовете ми. Огромното ми, мрачно подозрение не се оказва погрешно. Ето защо татко не желаеше Кралицата да се доближава до мен.

Лиъм отмества поглед. В спускащия се здрач той изведнъж изглежда много уморен, а мъничките бръчици в крайчеца на очите му стават по-дълбоки.

— Затова върви — прошепва той. — И не се връщай в Евърлес. Никога.

И тогава, преди да съумея напълно да разбера всичко, което се е случило, той се обръща и се отдалечава с широки крачки през полето.

Докато гледам как Лиъм си отива, в ума ми се избистря една мисъл.

Не.

Цялата тежест на онова, което той ми каза, се върти в главата ми — зашеметяваща, заплашваща да ме смаже, но в този момент нещо друго е много по-важно от невероятните истории за Алхимика и Магьосницата.

Ина Голд .

Кралицата смята, че Ина е Алхимика, а не аз. Затова я е осиновила преди толкова години. И ако Лиъм е прав, Кралицата разполага с някакъв план да унищожи Ина и да си върне силата — тя просто чака нещо… нещо, което още не разбирам твърде добре. Но каквото и да е то, трябва да предупредя Ина, трябва да я спася — моята сестра — преди някой друг да пострада заради мен.

Инстинктивно протягам ръце към отдалечаващата се фигура на Лиъм. Всичко, за което мога да мисля, е това, че ако се качи на коня си и се отдалечи, той ще заключи портите на Евърлес зад себе си.

Необходимостта да го спра изгаря, нажежена и отчайваща, гърдите ми и сякаш почти мога да зърна отминаващите секунди като осезаеми нишки, сякаш мога да ги сграбча и уловя.

Мощта — древна, първична и замайваща — се надига в мен. Не е както когато Каро се задави или когато целунах Роан. Тогава, спирайки времето, усещах, че нещо се е увредило, като че светът около мен е заразен, разбъркан. Сега светът около мен е неподвижен, защото моята воля е такава. Студеният вятър секва рязко и всички други шумове също замират, дори далечният плисък на океана, чието присъствие не бях осъзнала, докато не притихна. В далечината виждам размазаните силуети на Лиъм и стражата му, качващи се върху конете си. „Спри ги!“

Кръвта бумти във вените ми, когато времето ми се подчинява, студът мълниеносно напуска краката ми, тревата се укротява. Като че някакъв сапунен мехур се раздува, за да обхване полето. За няколко мига той се разпростира над двайсетте метра, които ме отделят от стражите, и ги застига.

Секунда по-късно връхлита и Лиъм. Съзирам ясно как мехурът го поглъща. Той гледа назад към мен, едната му ръка е вкопчена в юздите на коня му, а очите му са се разширили от ужас.

Той забеляза. Забеляза какво сторих, преди то да го замрази. Ала не съм в състояние да спра, за да се тревожа за това. Втурвам се към конете, а скърцането на ботушите ми по земята и собственото ми накъсано дишане са единствените два звука в цялата вселена. Спирам запъхтяна пред по-младия страж и неговия кон — дребна и яка кафеникава кобила. Докосвайки я нежно по бузата, пожелавам тя да се събуди.

Тя се връща към живот изпод ръката ми и се изправя на задните си крака, пръхтейки. Отскачам назад и разпервам ръцете си. Разбира се, на нея й се струва, че някакво непознато човешко същество е изникнало от нищото пред взора й.

— Всичко е наред — казвам аз с най-спокойния си тон, докато сърцето ми бие лудо. — Всичко е наред.

Кобилата тропа с копита и цвили, но ми позволява да я доближа и да измъкна юздите й от застиналите ръце на стража. Потупвам гальовно бузата й, както ми показа Там, и тя скоро се успокоява. Размърдва се нервно, когато се качвам с мъка върху седлото, но ми се подчинява, щом я притискам с крака и я повеждам надалече от скупчилите се няколко души.

От наблюдателницата си върху гърба й виждам, че малката ни групичка е оставила диря по заснеженото поле — следи от конски подкови и издължени, дълбоки бразди от колелата на колата, пътека, отвеждаща към разстилащия се здрач. Нямам друг избор, освен да се надявам, че ще ме заведе до някой път, по който да се върна обратно в Евърлес. Както и че балонът ми от време ще се задържи дори след като съм напуснала неговите очертания, поне толкова, колкото да ми осигури добра преднина пред стражата и Лиъм.

Не мога да се въздържа и се обръщам назад върху седлото, за да надзърна пак към Лиъм. Той стои с очи, вторачени в мястото, където ме видя за последно. Свикнала бях да си мисля, че ми напомня на статуя с изваяните си черти и студен поглед. Но сега, макар че гръдният му кош не помръдва и клепачите му не трепват, той прилича на всичко друго, но не и на статуя. Буря от емоции е замръзнала върху лицето му, върху разтворените му устни и ококорените му очи. Потрес, страх и гняв, но и нещо като възхищение. Като копнеж.