Сара Холланд - Евърлес

— Имаш право. Ина Голд няма сърцето, от което се нуждая. — Ето че гласът на Кралицата се разделя на два гласа, единият е нейният собствен, а другият е по момичешки заговорнически. Този двуглас кара стомаха ми да се преобърне.

Сърцето.

Докато думите й заглъхват, долавям, че се вцепенявам, а когато се опитвам да свия пръстите си в юмрук, те само се сковават в ням бунт. Тогава краката ми се подкосяват и аз се свличам на пода.

Падам на коленете си. Всяка сетна частица от силата ми изчезва от тялото ми, мускулите и костите ми се превръщат във вода. Спомням си думите на Ади за докосването до Кралицата и уплашеното й като на кошута лице: все едно ти източват време.

Едва съумявам да вдигна главата си, ала не и да се защитя. Чувам как някаква врата зад мен се отваря и още някой влиза в стаята.

— Не — повтаря Кралицата и сега гласът й се разнася от всички страни, пред мен и зад мен, излиза от стените и от самата земя. — Ина не е тази, от която имам необходимост. Никога не е била.

Тогава малка, хладна ръка докосва брадичката ми и повдига главата ми. Стискам очите си затворени, защото не искам да видя проблясването на ножа, когато срязва гърлото ми или пробожда сърцето ми. Не искам да знам как съм провалила Ина, как провалих всички… Ако Лиъм е прав и Магьосницата е самото зло, то аз със собствената си глупост току-що й подарих света.

Но…

— Отвори очите си, Джулс — казва някой. Не е Кралицата.

Подчинявам се.

Каро коленичи пред мен и погалва бузата ми, усмихвайки се. Зад нея Кралицата не помръдва, а очите й са вперени някъде наблизо.

— Каро! — въздъхвам аз. — Кралицата, тя е…

— Тя е нищо — прекъсва ме Каро.

За първи път, откакто я познавам, тя не шепне. Гласът й е висок, ясен и ми е познат като ударите на собственото ми сърце. Тя носи черна кадифена рокля вместо униформата на прислужница, а косата й е разпусната.

По никакъв начин не изглежда болна или трескава.

Без да надзърне, Каро се пресяга зад себе си и докосва увисналата ръка на Кралицата. И изведнъж Кралицата напълно рухва. Строполява се така бързо и безшумно, подобно на марионетка, чиито конци са срязани от някого.

Аз инстинктивно изпищявам. Викът ми кънти, но няма никой наоколо, който да дойде, и нищо не може да се направи: Кралицата се просва на една страна — купчина кадифе, коприна и кости. Насилието ме кара да потреперя.

Каро си поема въздух. Сякаш нещо, което й е липсвало, внезапно се е върнало в нея. Дори коленичила пред мен, тя ми се струва по-висока. Величествена. Властна.

Не казвам нищо, но една сълза се търкулва по лицето ми и по пръстите на Каро. Тя ме пуска и избърсва ръка в полата си. Зад нея очите на Кралицата са притворени, а повдигането и спадането на гърдите й са смътно забележими.

— Не трябваше да казвам, че тя е нищо — заявява Каро, цъкайки с език като че на себе си. — Кралицата ми беше приятелка… някога. Младостта ни мина заедно. Още тогава можех да видя потенциала в нея.

Тя се усмихва на някакъв далечен спомен или халюцинация.

— И тогава се случи нашествието. Скоро след това тя предвождаше армията на Семпера към победа. А когато бунтът свърши, тя бе провъзгласена за кралица. Аз бях до нея… в сенките… през цялото време.

Кожата на ръцете ми настръхва от горе до долу. Каро ми разказва урок по история — всяко дете от Семпера знае как Кралицата е дошла на власт.

Ала Каро в своята лудост говори за войната отпреди пет века като за скъп спомен, допълнен от нотка копнеж в гласа й и замечтано изражение в очите й. Трябва да е луда. Не е възможно да не е. Защото, ако не е, то значи съм сгрешила толкова, толкова ужасно.

— Отначало обмислях аз да стана Кралица — изрича вглъбено тя. — Без мен армията никога нямаше да спечели, аз убих враговете, аз разкрих тайните им. Но, Джулс — тя натъртва името ми като проклятие, — няма да повярваш как това да станеш кралица те превръща в мишена. — Тя се взира надолу в мен, като че тази идея е най-голямата несправедливост на света. — В крайна сметка разбрах, че властта няма нищо общо със заемания пост. Особено ако си слаб. — Изсъсква тя, стрелвайки очи към сгърчената фигура на Кралицата. — Това беше по-добрият начин. Една Кралица не би могла да направи нещата, които аз сторих, да отиде на местата, на които съм ходила аз, невидима и незабелязана, както се случва със слугите. И не ми е липсвала власт. Не и когато тя… — Каро махва с ръка назад към изпадналата в несвяст Кралица, — ме пусна да вляза вътре.