Сара Холланд - Евърлес

Пътят назад към Евърлес сякаш лети под нас, кобилата на стража галопира, като че съм я яздила години наред. Може би е в състояние да почувства силата, надигаща се в кръвта ми, или по-вероятно долавя настойчивостта в сърцето ми, която всички животни явно са способни да разпознаят. Яздя на юг и когато слънцето изгрява, се озовавам в покрайнините на Лаиста, а нащърбеният силует на Евърлес се откроява на фона на небето.

Портите са отворени. Остават шест дни до сватбата и нестихващият поток от каруци, натоварени с цветя, вино и топове с платове, вече се стича към имението. Настигам ги, конят ми ловко се промушва между фургоните, и нахълтвам през портите.

Двамата стражи, стоящи там на пост, се извръщат към мен изненадано, втренчват се в роклята ми на прислужница и в красивия ми кон, ала аз ги подминавам, препускайки към двора. Всичко наоколо се движи бавно, сякаш въздухът се е превърнал в катран за всички други, но не и за мен. Не знам дали времето се изкривява, или това е просто адреналинът, който кипи в тялото ми, и паниката, която се преобразява в движение.

В двора слизам от кобилата и я оставям близо до конюшните. Промушвам се в замъка през някаква странична врата и се оказвам в коридорите на прислугата. Дори толкова рано сутринта те са претъпкани с хора, сватбените задължения се прибавят към обичайните им задачи и се създава тази несекваща върволица от слуги, сновящи в една или друга посока.

Боя се да не ме спрат, ако им се сторя твърде странна, и макар че цялото ми тяло е нетърпеливо да изтича до покоите на Ина, вместо това крача отривисто с наведена надолу глава и притиснати до хълбоците ми ръце. Отначало не виждам лицето на човека, който ме сграбчва за ръката. Поглеждам стреснато нагоре и гърлото ми се свива, когато зрението ми се изпълва с нечие бледо, красиво лице, обрамчено от тъмни къдрици. Лиъм . Открил ме е… вече… невъзможно. Но…

— Джулс — поема си дъх Роан и ме дръпва настрани в коридора. Струва ми се, че е изминала цяла година от момента, в който ме целуна в двора, но близостта му връща всичко наново — тръпката, смущението, объркването и хаоса. И все пак се опитвам да пренебрегна внезапното учестяване на пулса си. Онова, което се случи между нас, днес е най-маловажното нещо на света.

— Търсих те. Както и всички останали. Къде беше? — възкликва той, когато се отместваме в някаква ниша, в която не могат да ни забележат. Ръцете му се отпускат собственически върху раменете ми. — Какво стана снощи? Лиъм къде…

— Не мога да ти обясня точно в момента — казвам аз и си налагам да се отдръпна от него. — Роан, къде е Ина?

— Ина ли? — Той се намръщва и върху лицето му се изписва сериозно изражение. — Мисли ли за това, което ти казах…?

— Нямам време — прекъсвам го припряно. — Тя в безопасност ли е?

Сестра ми. Моята сестра . Какво иска Кралицата от нея? Какво е планирала?

— В безопасност ли? Току-що се разделих с нея — Роан възроптава, но лицето му се смекчава. — Защо да не е…

— Не мога да ти обясня точно сега — отвръщам забързано аз. — Но тя е в опасност, Роан.

В мен се прокрадва подозрение — дали той знае, че опасността е Кралицата, осиновителката на Ина, нейното единствено семейство?

— Роан, моля те, повярвай ми. Измъкни я от стаята й и я отведи в твоята. Стой с нея, докато не ти кажа, че е безопасно.

Той ме гледа втренчено и мълчаливо, а по изражението му се чете страх.

— Моля те, Роан — умолявам го аз с дрезгав глас. — Ина е моя приятелка. Нищо друго няма значение сега. Ако тя изобщо те интересува, остани с нея и заключи вратата. Само докато дойда. Моля те!

Той бавно отпуска ръцете си от раменете ми.

— Добре — казва най-сетне. — Ще остана с нея. Но след това ще дойдеш да ни вземеш и ще ми обясниш всичко това, нали?

— Ще го направя — поемам си дъх с такова облекчение, че ми иде да заплача. — Обещавам, че ще го направя. Сега върви. Заключи вратата и не пускай никого вътре, независимо какво казват.

Обръщам се и се насочвам по коридора, принуждавайки се да не надниквам назад.

Щом краката ми се задвижват, вече съм наясно къде отивам.

При Кралицата.

Когато завивам край ъгъла на коридора, където са покоите на Кралицата, ръцете ми са свободни, готови да спрат времето, за да премина през тримата стражи, които винаги стоят на пост край вратата й, след като се смрачи. Но вместо това се заковавам на място, когато се изправям пред празния коридор.

Може би Кралицата е отишла някъде — мога да почакам тук и да застана очи в очи с нея, когато се върне. Прекосявам коридора до вратата й и за всеки случай понечвам да я отворя. За моя изненада топката се завърта изпод пръстите ми и вратата се отваря. Поколебавам се, тъй като някакъв тих глас вътре в мен шепне, че нещо не е наред.