Сара Холланд - Евърлес

Това е най-неподходящият момент да си припомня намигването на Роан, ала не мога да се боря, защото споменът стопля гърдите ми. А и не желая…

— Не — гласът на татко е приглушен, настоятелен. — Това място е опасно за теб.

За миг отново съм на седем и стискам ръката му, докато той ме влачи надалече от Евърлес, а димът все още не изчезва от дрехите ни.

— Парите ни трябват — казвам непоколебимо, внезапно ядосана и на него самия, и на упоритостта му. Вече не съм седемгодишна и той няма право да ми казва какво да върша.

— Аз ще намеря парите — той взима ръцете ми и ги събира в своите. Дланите му са ледени, а пръстите му — кокалести.

Светлината от факлата превръща чертите на лицето му в по-дълбоки, а сенките под очите му — в наподобяващи синини. — Моля те! Напусни това място.

— Не мога, ще забележат, ако си тръгна — казвам аз, като не съм сигурна дали това не е поредната лъжа. Вината се преплита с гнева ми, но аз ги потискам. Той ме защитава от седемнайсет години, сега аз съм тази, която ще го пази, и то без значение колко е болезнено. — Свитата на Кралицата ще пристигне тук всеки момент — казвам аз. — Околността ще гъмжи от стражи и благородници, дошли да наблюдават идването й. Налага се да си тръгнеш сега, преди да са пристигнали.

— Ти също, Джулс — ръцете му описват раменете ми, а очите му се впиват в моите. — Не можеш да позволиш на Кралицата да се доближи до теб. Тя ще те познае. Не е безопасно.

— Кралицата ли? — впивам поглед в него аз. — Може би искаш да кажеш Лиъм, татко?

Той като че ли не ме чува.

— Тя е крадла — думите му излитат на един дъх, останал е почти без въздух и едва когато вдигам факлата, виждам колко пламтящи са очите му — от треска или нещо още по-лошо. — Ще ти обясня по пътя. Но трябва да се махаме оттук…

— Татко, не! — прекъсвам го аз. — Ако не се върна към задълженията си в кухнята, наказанието ще е сурово.

Той продължава да дърпа ръката ми, макар и по-слабо. Въпроси и страхове ме разкъсват, смазвайки ме с тежестта си — баща ми полудява.

— Чакай тук! — заявявам му аз. — Ще намеря някого, който да те придружи до къщи. — И тогава, долавяйки, че той се кани да спори, добавям: — Утре ще се прибера у дома.

Баща ми сбърчва вежди.

— Ако се закълнеш.

Отварям уста, за да произнеса обещанието, но нещо го секва в гърлото ми.

Никога не се кълни, ако действително не го мислиш, в противен случай, като се кълнеш, изпращаш Алхимика за душата си .

Старо, напевно предупреждение, което изричахме като деца.

Надявам се само, че не е вярно. Защото истината е, че не мога да напусна Евърлес утре. Татко изглежда с единия крак в гроба, повече от всякога той се нуждае да възстанови времето си. Още по-лошото е, че частица от мен — малка, но неоспорима — иска да провери дали Роан отново ще ми се усмихне.

— Кълна се — лъжата преобръща стомаха ми. — Обичам те!

Той се навежда напред и ме целува по челото, сключвайки ръцете си около мен. За момент се облягам на него и вдишвам миризмата на метал и слама от дома ни.

— Обичам те — прошепва татко в косата ми. — Винаги помни това.

— Ще се видим утре, обещавам — казвам аз. Изричайки лъжа, се чувствам така, сякаш се мъча да удържа змиорка в стомаха си: истината напира да се изплъзне навън.

Ала вече съм привикнала с усещането.

В кухнята се оглеждам наоколо за Лора и я намирам в другия край на стаята да остъргва люспи от една риба с дълъг нож. Тя среща погледа ми и бързо свежда очи надолу със сбърчени от тревога вежди. Ще трябва да я намеря, преди да си тръгна, за да й благодаря, че ме изпрати при татко.

Но първо се налага да изведа татко навън. Озъртам се из стаята, докато не забелязвам Хинтън, клекнал в един ъгъл, играещ на някаква игра с пръчки, докато зад него тенджера със супа бълбука, без някой да я наглежда.

Когато съзира, че се втурвам към него, той събира пръчките на купчина и застава пред тях с виновно изражение. Но аз почти не обръщам внимание, тъй като ръцете ми вече вадят монети от кесията на колана ми. Ще ми се да имах време да помисля, да скроя по-добър план. Но щом Кралицата се появи на видимо разстояние от Евърлес, портите ще се затворят, стражите ще бъдат поставени на палисадите и ще претърсват всяка кола, която влиза и излиза. След това няма да мога да изведа татко оттук.

Грабвам някаква малка дървена купа и сипвам черпак супа в нея. Хинтън ме зяпа с широко отворени очи, докато изваждам от колана си две големи медни монети на стойност една седмина и ги пускам в димящата супа.