Сара Холланд - Евърлес

Спрях се на думата съжалявам . Тя не се доближава до чувствата ми, защото не съжалявам за онова, което сторих. Тук съм от три дни и вече съм спечелила три седмици. Ако някой вече ме бе познал, то поне не ме закачаше. Една-единствена мисъл преминава през всичко: скоро ще имам достатъчно, за да платя рентата, която дължим, а след това ще дойдат пролетта и по-добрият лов. Преди месецът да изтече, ще се върна в Крофтън със задоволително количество кръвни монети, за да мога да възстановя това, което бирникът вече взе от татко.

Броя парите наум. Те ще се окажат само малка част от онова, което са взели от нас, от Крофтън. Ала преглъщам гнева си, оставям го да се разтвори в мен както кръвното желязо в чая. Заради татко.

За сега.

В конюшнята някакъв широкоплещест младеж подковава коня на куриера. Кожени торби, пълни с писма, са вързани за седлото. Чувайки, че се приближавам, младежът се обръща.

— Там! — извиквам, без да се замисля.

Твърде късно осъзнавам; че съм се издала. Но не ме е грижа. Старият ми приятел е син на страж в Евърлес, но като деца и двамата с него искахме да сме ковачи като татко. Той се мотаеше около ковачницата, докато баща ми не го повикваше вътре, след което заедно прекарвахме часове там, а краката ни се люлееха от работната маса на татко, наблюдавайки как обработва нажеженото желязо.

Той присвива очи към мен, стараейки се да се сети коя съм. Свалям бонето си.

— Аз съм аз… Джулс — и докато той все още изглежда объркан, аз му се усмихвам и посочвам към предните си зъби. — Виждаш ли? Казах ти, че ще пораснат отново.

В продължение на цели четири месеца той ме наричаше „лалугер“, след като и двата ми предни зъба паднаха едновременно.

Лицето му се променя. А щом се усмихва, то светва така, сякаш под кожата му гори фенер. Прегръща ме и аз потъвам в познатия аромат на метал и пушек.

— Работиш като ковач — отдръпвам се аз, за да го погледна. Той е едър, поне с двайсетина сантиметра по-висок от мен, но лицето му е същото, красиво и сериозно. — Не мога да повярвам, мина толкова време! — Думите бликват от мен и аз осъзнавам, че се смея. — Как си? За ковачницата ли отговаряш сега? Ета и Мерил още ли са тук?

Но Там поклаща глава към мен. Засмива се някак тъжно и прави странен жест — допира пръстите на едната си ръка до устните си и след това я отдръпва. Поклаща глава, повтаря жеста и аз проумявам: той не може да говори.

Радостта ми изчезва за миг.

— Какво се е случило? — изстрелвам аз, но той не може да отговори. Взираме се един в друг безпомощно и чувствам как нещо в мен се разнищва. Пред погледа ми светкавично преминават образите на Там и Роан в една от битките им наужким, гонещи се с дървени мечове навсякъде из Евърлес.

Там се протяга и стисва рамото ми. Разбирам, че се опитва да каже, че се радва да ме види. И макар да се усмихва, очите му са пълни с болка, а устните му са стиснати плътно.

— Ще дойда отново — казвам неуверено аз. Изведнъж сърцето ми започва да блъска в гърдите ми като молец, който се удря в светещ прозорец.

Той пак стисва рамото ми, а сетне с усмивка поема писмата ми. Почти съм забравила за тях. Там обръща широкия си гръб към мен и без да промълвя и дума, аз се запътвам към кухнята.

Какво ли е станало, чудя се аз, с гласа на стария ми приятел?

В кухнята цяла редица слугини, покрити с брашно, месят тестото така яростно, сякаш самата Кралица ги наблюдава. Понечвам да се присъединя към тях, когато Лора ме хваща за ръката.

— Имам нужда да отидеш бързо до мазето с кореноплодните зеленчуци — казва тя. — Донеси ми толкова лук, колкото можеш да вземеш в кошницата.

Аз се вторачвам в нея. Вече съм напълнила килера тук, горе, със сплитове лук и дебели венци чесън — повече, отколкото може да са й необходими. Кимвам й, но се забавям малко.

— Има един младеж в конюшните, който не говори — казвам аз, като се старая гласът ми да звучи небрежно. — Какво се е случило с него?

— О, Там. — Усмивката на Лора изчезва от лицето й, докато оформя една топка от тестото и започва да я удря, с което ми дава да разбера, че съм сбъркала, защото само когато е разстроена, тя се захваща за работата сама, вместо да поръча на някого от нас да я свърши. — Горкото момче… той… — Тя се отнася в мислите си и внезапно ми изглежда далеч по-стара. — Той обиди младия капитан и изгуби езика си заради това. Вече няма да направи такива неща.

Ледена тръпка пропълзява надолу по гръбнака ми, докато си спомням студените очи на Айвън и стоманеното острие на ножа му. Знаех, че е жесток, но това отива отвъд всичко, което мога да си представя… и чувствам прилив на омраза към него.