Сара Холланд - Евърлес

— Не може да вземеш тази супа. Тя е за…

— Знам — отвръщам и коленича пред него. Той ме оглежда предпазливо, ето защо отварям кесията си и я протягам към него. Още една наскоро изсечена седмична монета — от платената ми снощи надница — ни намига отвътре. Очите му се ококорват и за кратко си спомням какво бе, когато бях на дванайсет: как един ден изглеждаше като подарък, а цяла седмица — почти колкото завинаги.

— Имам нужда от услуга — подемам аз. — Преди Кралицата да пристигне. Можеш ли да ми помогнеш?

Той се колебае. Но монетата е твърде изкушаваща, за да откаже.

— Ще се опитам.

— Можеш ли да стигнеш до мазето за кореноплодните зеленчуци? — следва кимване с глава. — Вземи тази купа. Там ще откриеш един мъж, който чака. Накарай го непременно да изпие това. Той е моят… моят баща. — Препъвам се в думите… толкова съм свикнала да крия тайните си от всички, но сега това няма значение. — Той трябва да напусне Евърлес, но е болен. Не може да излезе сам.

— Защо трябва да си тръгне? — пита Хинтън недоверчиво.

— Дълга история — казвам аз. — Има някаква… вражда между него и командир Айвън.

Това е нормалното обяснение, което мога да дам. Хинтън кимва разбиращо, и той се страхува от Айвън като всички останали.

— Какво искаш да сторя?

— Изведи го оттук — казвам аз. — Сега. Заведи го в Крофтън, ако можеш. Знаеш ли къде се намира? — Той кимва наново и аз натискам монетата в ръката му. Усмихвам му се, надявайки се, че напрежението не се чете по лицето ми. Ако това не се случваше наистина, можех да се посмея над идеята да поверя живота на баща си на едно деветгодишно момче. Но всъщност съм отчаяна.

Той завърта монетата, след това я допира до зъбите си и я захапва замислено.

— Тази вечер има пратка кожи за Крофтън. Ще накарам момчетата от конюшнята да го скрият в колата.

И двамата се стряскаме от дълбокия и ясен звън на камбаната. Оживената кухня замлъква, докато стените около нас бучат и вибрират от силата на звука. Временно омаяна, за кратко забравям страха си. Като дете бях слушала много от камбаните на Евърлес — биеха за сватби и смърт, за Нова година и кралски прокламации. Никога преди обаче не съм чувала Камбаната на Короната, запазена единствено за Кралицата.

От всички камбани, които си спомням от детството си в Евърлес, тази песен е най-дълбоката и най-красивата. И означава, че трябва да се съберем за пристигането на Нейно величество.

Освен това означава, че нямам време.

— Не можем да чакаме — казвам му аз.

— Сега ще отида — отговаря Хинтън, вдигайки брадичката си. — Ще излезем от южната порта.

— Бъдете внимателни! — едва смогвам да изрека думите, толкова мощно бие сърцето ми.

Камбаната зазвучава отново, а към нея се присъединява още една, но с по-висок тон, и още една, и още една, докато всичките дванайсет камбани не запяват над Евърлес. Пристъпвам в коридора и се вливам в потока слуги, стичащ се към портата. Момичетата повдигат полите си и тичат, дори и по-старите камериерки и прислужници бързат заедно с върволицата хора. Глъчта им отеква в коридорите, извисявайки се над звъна на камбаните. Врявата достига до мен като през стъклена стена. Страхът за баща ми шуми в ушите ми и замъглява зрението ми.

Ала всячески се старая да го пропъдя навътре в съзнанието си. Баща ми е силен в своята същност. Той измина целия този път, нали? И ако има шанс и късметът е на негова страна, ще се прибере у дома до падането на нощта.

Възможно най-скорострелно се присламчвам към групата момичета в един ъгъл на централния коридор. Лора се движи между тях, изтрива брашното от лицата им и пооправя роклите им.

— Джулс — казва тя напрегнато, когато ме вижда. — Чакахме те.

Аз снишавам глава в раменете си.

— Съжалявам, госпожо.

Лора посяга с ръка към косата ми, там, където няколко кичура са се измъкнали от вързаната на тила ми коса и висят край лицето ми. Тя ги пъхва зад ушите ми и започва да цъка с език, когато те отново изскачат.

— Няма начин да се оправи — мърмори тя, а после повишава глас: — Излизайте навън, момичета, бързо!

На моравата се събират стотици слуги, за да се подредят в редица край пътя, водещ от портите на Евърлес към фоайето — малка армия, облечена в зелено и златисто, цветовете на Гърлинг. Сред друга група от деца прислужници съзирам Алиа, надигаща се на пръсти, за да види пътя. Стражите, начело с Айвън, обхождат пътеката от време на време, а ръцете им лежат върху украсените със скъпоценни камъни дръжки на мечовете им. Това е най-голямото струпване на хора, на което някога съм била свидетел, и то ме кара да се чувствам толкова малка.