Сара Холланд - Евърлес

Лора се взира в тестото, сякаш срещу нея е Айвън.

— Сега се погрижи за собствената си работа — казва ми тя с най-резкия тон, който съм чувала да използва. — И тя ще се погрижи за теб.

Преди да успея да я помоля за повече информация, момчето, което толкова се страхуваше да занесе таблата с вечерята на лейди Сида, се втурва в кухнята, заобикаля готвачите и забавяйки ход, се спира пред нас.

— Хинтън Карстеърс — изрича строго Лора. — По-бавно!

— Току-що пристигна пратеник за лорд Гърлинг — той диша тежко, а лицето му е почервеняло. — Свитата на Кралицата ще бъде тук скоро! — А ето че вече и пищи: — Кралицата идва!

Едно от момичетата изпуска точилката си, а друго притиска набрашнена ръка към гърдите си, ахвайки. Въпреки че обикновено не се вълнувам много за Кралицата, кожата ми настръхва при мисълта да видя жената, която е извела Семпера до победа срещу завоевателите и управлява в продължение на стотици години оттогава, жена, за която се говори, че е благословена от самата Магьосница и дори е вървяла редом до нея.

Думите на лейди Сида смразяват мислите ми: Казвам ти, че тя яде сърцата им, за да остане млада . Аз потрепервам. Нелепо.

— Да, да, знаем, че Кралицата идва — измърморва Лора и стрелва укорителен поглед към ошашавения кухненски персонал. После хваща рамото на Хинтън. — След колко време?

— Един час — отговаря той, все още дишайки тежко. — Може би и по-малко.

Около нас в кухнята се възцарява глъч. Ала Лора смръщва дълбоко вежди. Тя отпраща Хинтън и се обръща към мен.

— Мазето за кореноплодни зеленчуци — напомня ми тя. — Веднага!

— Но… — започвам аз.

— Заеми се! — сопва се тя и аз ни най-малко не съжалявам, че имам извинение да напусна кухнята — във въздуха се прокрадва нов прилив на необуздана енергия, която ме кара да се усещам неспокойна.

Докато слизам към мазето, чувствам хладния въздух по лицето си като облекчение след непоносимата жега в кухнята, но тъмнината и близостта на тези подземни помещения усилват тревогата ми. Или може би просто се дължи на това, че са пусти, след като бях свикнала с гъмжилото от слуги около мен през целия ден и през нощта. Взимам една факла от стената и я държа високо над себе си, за да ми свети.

Завивам към мазето със зеленчуците и минавам покрай бъчвите с ябълки, от които се разнася слаба, кисела миризма. Има нещо, което не би трябвало да е тук, нещо ново — някаква тъмна маса в ъгъла. Пристъпвам напред и крехката, трептяща светлина разкрива фигурата на мъж, сгушен върху мръсния под, потръпващ под едно старо наметало. Още преди очите ми да свикнат напълно, го разпознавам.

— Татко! — гласът ми се изтръгва като шепот, докато той с мъка се изправя на крака, хващайки се за един рафт за опора. Устремявам се към него и обвивам ръка около кръста му, за да го задържа изправен. Той изглежда ужасно — блед и измършавял, лицето му е изцапано с мръсотия, а очите му са хлътнали. Усещам ребрата му под наметалото му.

— Как… защо… какво правиш тук?

Той се засмива, звукът е като едва доловимо боботене в гърдите му и той веднага започва да кашля.

— Трябваше да те видя.

— Не бива да си тук… в Евърлес, татко — той е изнемощял, толкова изнемощял.

— Това не спря теб — казва той. Въпреки отпадналостта му гласът му продължава да е закачлив. Усмивката ми е мимолетна и напрегната, отчаяна.

— Тогава бях дете. Никой не познава лицето ми. Как можа, кой знае какво ще се случи, ако те забележи някой Гърлинг? Ти каза…

— Никой няма да ме види — отвръща той и дори в думите му се таи изтощението от пътуването. — Убедих един фермер, производител на пшеница, да ми позволи да се скрия в неговата кола. Няма да остана тук дълго.

— Можеше да ми изпратиш съобщение, татко. Щях веднага да се прибера у дома. — Идеята как с мъка крачи отстрани на пътя през целия ден, приведен от изтощение, ме поболява от чувство за вина.

Той се усмихва, но в погледа му се крие изражение, което не разбирам.

— Не можех да чакам някой вестоносец или пък да проявя доверие към някого — той слага ръка върху лицето ми. Пръстите му са безкрайно студени. — Джулс. Моето оправно момиче. Казвам ти отново: трябва да се върнеш у дома.

— Татко, всичко е наред — отговарям сковано аз. Умът ми вече гъмжи от планове как да го върна в селото. Мога да наема кола с кръвното желязо в кесията ми. Лора е разбрала кой е татко, така че е наясно какъв риск е поел той, за да дойде тук. Не мога да я помоля за помощ, но вероятно ще мога да платя на Хинтън, за да го заведе, или пък на Там. — Само още няколко седмици и няма да е потребно да се тревожим за плащането на рентата месеци наред. Не виждаш ли? Всичко ще се нареди. Никой не ме познава.