Сара Холланд - Евърлес

— Нека Роан наследи имението. Той ще се радва на това повече от мен.

От гласа му по врата ми пролазват тръпки. Със сведен поглед не мога да видя лицето на Лиъм, но мога да си представя свирепия му взор.

Лейди Вериса нервничи.

— Знаеш не по-зле от мен, че Роан…

Думите му са заглушени, когато празнуващите надават шумен пиянски поздрав. Автоматично се озъртам за източника му и почти ахвам. Виждала съм Роан Гърлинг няколко пъти в последно време, когато посещаваше Крофтън. Винаги обаче съм го зървала само отдалече, наблюдавайки изпод навеса на някоя сергия, докато той обикаляше с коня си.

Но това е различно. Застанал до портите на градината заедно с баща си — лорд Никълъс, Роан е само на няколко метра от мен. Облечен е в елегантен черен костюм, а златно шалче обгръща шията му. Сините му очи блестят на светлината от огъня като парченца лятното небе.

Забравям всичко, когато го виждам — факта, че семейството му е причина за нашето разорение и бедност, факта, че той е сгоден и ще се ожени за момиче, чиято красота, казват някои, е доказателство, че магията все още съществува. За миг няма друго място, на което бих искала да бъда, освен в тази градина, в тази нощ, гледайки как Роан се усмихва.

В следващия момент страдалчески вик се вклинява сред шума от разговорите. Някакъв благородник с почервеняло лице държи друго прислужващо момиче за китката. Беа — разпознавам я от кухнята по-рано. Върху синия му жакет се разпростира петно от вино, а в треперещата ръка на момичето стои гарафа с вино.

— С-съжалявам — заеква то.

— Глупаво момиче! — изръмжава той. — Ще ти източа един месец кръв и може би тогава ще внимаваш с ръцете си. — Думите му са неясни, очите му са изцъклени от ярост. Той издърпва малък нож от колана си. Времето сякаш се стопява, втечнява се бавно като ледена висулка, огряна от слънцето.

И тогава, докато трае един удар на сърцето, Роан е вече зад гърба му, протяга ръка, за да хване рамото му, като междувременно предпазливо отстранява ножа му.

— Лорд Болдуин — казва той с тихичък смях. — Няма нужда да плашите бедното създание. Във всеки случай ризата е грозна. Би трябвало да й благодарите, че ви е направила услуга.

Всички се засмиват. Мъжът примигва и сякаш някаква магия е развалена: той освобождава Беа, която хвърля изпълнен с благодарност поглед към Роан. Той взима гарафата от нея и тя се шмугва в тълпата.

— Ето — Роан потупва Болдуин по гърба и сам му налива вино от гарафата. — Виното оправя повечето беди, нали? Пийте с мен, приятелю!

Несъзнателно съм се приближила до тях, привлечена от гласа на Роан, от усмивката му, от добротата му, така както голата твърда луковица под земята е привлечена от слънцето през пролетта.

И тогава очите на Роан срещат моите. Аз оставам без дъх, парализирана, впримчена в погледа му. Той вдига чаша. Намига ми. Сетне изпива чашата с вино под одобрителни викове. Само Лиъм, забелязвам аз, все още гледа смръщено в ъгъла.

Когато музиката засвирва наново и хората започват да танцуват, Роан е изтласкан навътре в тълпата. Сърцето ми бие лудо. Страхът се просмуква и в мен, подобно на тъмния, виеш, се дим от огъня.

Роан ме позна. Убедена съм в това.

Тази нощ най-накрая ми се отдава възможността да напиша две писма — едно на Амма и едно на баща ми. В деня, в който трябва да пристигнат Кралицата и нейната свита, през Петнайсетте минути, в които се налага да изям твърдото си парче хляб и сиренето, изтичвам до конюшните, надявайки се да хвана някой от куриерите, които всекидневно обикалят на кон селата

Написах истината на Амма, макар и само частица от нея — че Лора май ме харесва, колкото и да го показва по необичаен начин: товари ме с работа от сутрин до вечер, така че докато стане време за лягане и стигна до леглото си, едва успявам да разплета косата си, преди да заспя.

Не й казвам, че нови монети кръвно желязо дрънчат в кесията ми, която никога не свалям от колана си, нито пък че Айвън гледа злобно и се размотава, когато ни ги раздава в края на всеки ден. Понасям всичко това заедно с другите и съм благодарна, че не Лиъм е този, който разпределя надниците. Винаги за кратко се чудя от кой ли беден мъж или жена са ги източили семейство Гърлинг, припомняйки си опашката от хора, чакащи да пролеят часове, дни, години от своята кръв… и как тя се виеше през пазара.

Стоях будна с часове, свита над една свещ в леглото си, мъчейки се да намеря точните думи за всичко, което трябва да кажа на татко.