Сара Холланд - Евърлес

Тогава обаче тя върши нещо, от което се смразявам още повече.

Изважда нещо лъскаво от джоба на гърдите си. Отнема ми мъничко време, за да разбера, че това е монета, равняваща се на година живот, широка почти колкото дланта ми и блещукаща като злато. Една година живот. Налага се да мобилизирам всичките си сили, за да не я грабна от повехналата й ръка, втурвайки се обратно към колибата ни и към татко.

Чудя се колко далече бих стигнала, преди Айвън да ме залови.

— Разтвори това вътре — казва тя нетърпеливо. — Побързай, преди чаят да изстине.

Протягам се колебливо. Ръката ми трепери, докато поемам монетата — чувствам пулса в собствените си пръсти така, сякаш идва от вътрешността на монетата… целия живот, който това миниатюрно нещо би могло да ми даде. Да даде на татко.

Целия живот, който тази монета вече е струвала на някой друг.

Ала монетата, толкова тежка и неизменна в ръката ми, се разтваря като мед, когато я пускам в чашата с чай. Лейди Сида допира повехналите си устни до чашата и бавно отпива продължителна глътка. Не мисля, че ми се привижда цветът, който се връща по бузите й.

Без да дочакам да ме освободи, се покланям и припряно излизам от стаята, разтърсена от гледката как гърлото на старицата се движи, докато годината време прониква в кръвта й. Сега, повече от всякога, долавям ускореното си сърцебиене при споменаването на Роан като предателство — към мен самата, към Крофтън, към татко. Как мога все още да изпитвам чувства към Роан, който идва от семейство, отнасящо се към една година от живота като към бучка захар? Семейство, което е унищожило моето и толкова много други?

В момента, в който се строполявам върху разположеното си отдолу легло същата нощ, крайниците ми вече са натежали от изтощение. Ала щом затворя очите си, виждам хартиеното лице на лейди Сида, а странните й думи ме държат будна. Някои хора са достатъчно глупави, за да разпространяват слухове за Кралицата, и то винаги шепнешком, но не очаквах подобно нещо от една представителка на Гърлинг.

И все пак… Думите на Сида не изглеждат толкова абсурдни сега, когато ги превъртам в съзнанието си. Да допусна, че е получила като дар живот от Магьосницата, е по-абсурдно. Никога не съм се интересувала особено от мисълта за Кралицата — не и когато двамата с татко бяхме заети да оцеляваме. Но…

— Джулс — прошепва нечий глас. На няколко метра от мен Алиа е провиснала отстрани на леглото си на горния ред. Дори в тъмното съзирам, че очите й са разширени от страх, макар вече да изглежда изтощена от работния ден в пералното помещение, където е назначена. — Едно момче ми каза, че Алхимика наистина броди из тази гора. — Подема тя: — Заяви ми, че той живял тук някога. То каза…

Съседката й от долното легло, една по-голяма на възраст шивачка, я смъмря нежно да пази тишина.

— Скъпа, ако ти разкажа истинската история, ще престанеш ли да бърбориш и ще ми позволиш ли да спя? — в гласа на жената се долавя палава нотка, но не и злоба. Алиа кимва. Жената се усмихва и ме поглежда многозначително. — Никой не знае откъде са дошли — две деца, които се скитали заедно из Семпера преди кръвното желязо… без никога да се разделят и да остаряват. Алхимика превръщал земята в олово и оловото в злато. Магьосницата карала цветята да цъфтят през зимата.

Усмихвам се на себе си, мислейки си как Амма ще мърмори, ако знае, че Алиа стои до късно будна, за да слуша приказки. Трудно е да се повярва, че е съществувал друг свят преди кръвното желязо. Още по-лошото е, че няма полза от това, докато сме приклещени в капан с онова, което имаме. Но докато слушам разказа на шивачката, съзнавам, че ми липсва този свят, ако изобщо някога е бил реален.

— Но един жесток господар, който живеел в това имение, както ти е казал твоят приятел, започнал да им завижда. Затова ги затворил тук и им заповядал да открият начин да го превърнат в безсмъртен, както бил виждал Магьосницата да прави с цветята и дърветата.

Тя е прекрасна разказвачка и приказката й ме залюлява като песен. Изоставили бяхме книгите си, когато ни преследваха от Евърлес, а татко не си бе давал труд да прикрива презрението си към историите след това. Не можеш да си позволиш главата ти да хвърчи в облаците — ми каза веднъж той, след като го бях помолила да ми разкаже някоя приказка, докато лежах в студеното си легло в Крофтън. Никога повече не пожелах.

— Дълбоко в горското му имение, точно върху тази земя, Магьосницата, заключена в малка стаичка единствено с груби инструменти, вплела времето в кръвта, а Алхимика намерил начин да свърже кръвта с желязото, така че лордът можел да краде време от своите поданици и да го изяжда сам. — Вече и други момичета в стаята я слушат. Дори и да не мога да го видя, мога да го усетя. — За известно време господарят бил доволен. Скоро обаче забелязал, че очите му стават безцветни, а паметта му започва да му изневерява. Смъртта пропълзявала в тялото му. Изпълнен с ярост, той поискал от тях да намерят начин да живее вечно.