Сара Холланд - Евърлес

На върха на стълбището има дървена врата, върху която е резбована богато украсена звезда с четири лъча — символ на столетие, така както луната символизира месец, а слънцето — една година. Повдигам медното чукче и го пускам в центъра на звездата.

За момент наоколо се възцарява тишина.

— Влез! — обажда се глас, но толкова приглушено, че едва го чувам. Отварям вратата с рамо и влизам, държейки таблата пред себе си като щит.

Стаята е голяма и сенчеста, осветена само от слабия огън в огнището и бледата дневна светлина от прозореца. Претъпкана е с мебели — кресла с плюшена тапицерия и копринени възглавници, рафтове за книги, провиснали под напора на томове с кожена подвързия, както и тоалетна масичка, отрупана с накити със скъпоценни камъни и сребърни гребени. Но голяма част от нея е покрита с дебел слой прах, сякаш лейди Сида не бе позволявала на слугите си да докосват нищо от години.

— Донеси таблата.

Старицата седи оградена като в рамка от светлината на прозореца, загледана отвисоко към покритата със сняг морава на Евърлес. На ръст е висока, елегантна, но някак безкръвна. Кожата й е потъмняла и изтъняла с възрастта, косата й е дълга, някога черна на цвят, а сега бяла като кост. Очите й са с цвят на блудкав, воднист чай. Облечена е в рокля с права кройка, каквато никой не носи от век, дантели са бухнали около китките и шията й, и се питам, дали не знае каква е модата, или просто вече не я е грижа да я следва.

— Ти не си Харлоу — обявява тя. Гласът й е дращещ като стара вълна. Но остър. — Какво е станало с Харлоу?

— Харлоу си е у дома, за да ражда, милейди — казвам аз. Внимателно се приближавам към нея, пристъпвайки около възглавничките, и поставям таблата на една помощна масичка.

С ръце, прибрани в скута й, тя ме оглежда, без да продума. Може би е прекарала целия ден, като просто се е взирала през прозореца. Пробожда ме гняв. Живяла е повече от годините на всички ни в Крофтън, взети заедно. Години, платени с данъци върху земята, като тези, които бирникът източи от кръвта на баща ми вчера, а тя ги прекарва по този начин? Гледайки през прозореца към замръзналата морава на Евърлес!

— Това лайка ли е? — тя надниква към каната с чай върху таблата. — Харлоу е наясно, че не я пия. Лайката носи лош късмет, нали знаеш?

Нямам представа.

— Не, мадам — казвам аз. — Затрихме я специално за вас.

Челюстта й се движи, сякаш дъвче, преди да заговори.

— Какви новини носиш?

— Н-новини ли, милейди?

— Безполезно момиче! — изрича ядосано тя и махва с ръка, като че иска да прогони муха. — Колко дни остават още до идването на Кралицата?

— Два дни, милейди — отговарям аз, след като вече бях чула обезумелите прислужници долу да споменават датата. Има месец на разположение, в който Кралицата и лейди Голд ще могат да се подготвят за сватбата, а след това Роан ще се ожени преди настъпването на пролетта.

— А момичето? Момичето на Роан?

— Ще пристигне заедно с Кралицата, милейди — Момичето на Роан . Гърдите ми се стягат при думите й. Чувствам как лицето ми пламва и се надявам, че лейди Сида е твърде сляпа, за да го забележи.

Напомням си, че не мога да имам претенции към Роан, абсолютно никакви — та аз бях едно от дузината деца прислужници, които го следваха, когато ни повикаше: всички го обожавахме и искахме да му помогнем във всяка игра или план, който измислеше.

— Никое от другите деца, които Нейно величество осинови, не живя достатъчно дълго, за да седне на трона, нали? Какво подтикна Роан да си науми, че това момиче ще е различно? — промърморва тя и извръща взор към прозореца.

Колебая се, защото не съм убедена дали би трябвало да подмина мърморенето й, или да й отговоря. Вярно е, че Кралицата е осиновявала деца и преди. Според историческите сведения едно от децата умряло от чумата, върлувала тук преди десетилетия. Друго — при нападение в двореца. Трето се удавило. Всичките — преди аз да се родя. Не ме е грижа много за кралското родословие или за каквото и да било, свързано с двореца. Татко винаги казваше, че историята и разказите няма да ни нахранят, ала ме заинтригува намекът за обвинение, скрит зад думите на старата Гърлинг — че Кралицата никога няма да умре и да завещае трона си на друг. Лейди Сида присвива очи към мен и усмивка като масло се плъзва по лицето й.

— Казвам ти, че тя яде сърцата им, за да остане млада.

Думите й увисват във въздуха. Не изпитвам истинска любов към Кралицата, но безумното обвинение все още причинява сърбеж по кожата ми, сякаш съм в очакване на удар. Това понамирисва на лудост, независимо че лейди Сида не изглежда луда — тя е стара, но гласът й е твърд, а умът й е непокътнат. Сигурно ми се присмива. Хинтън с право се страхува. Слагам колкото се може по-бързо таблата върху масичката до нея и чакам да ме отпрати.