Сара Холланд - Евърлес

— Или просто по-бързо ще се разгневяват — изтъквам аз, но Лора вече е изчезнала, а на нейно място се е появил иконом, който нарежда на слугините да отиват в градините.

Преглъщам и стисвам толкова силно гарафата с вино в ръцете си, че се боя, че ще се счупи. Сресала съм косата си напред, за да прикрия лицето си, и макар вече да не съм кльощавото момиче с топчести колене от моето детство, съм ужасена, че Лиъм ще си спомни за мен. И съм ужасена, че Роан няма да го стори.

Закритата градина, малка в сравнение с величествените представителни помещения на Евърлес, трепка от светлината на факли, поставени в аплици от ковано желязо. Димът се издига към звездите отгоре. Върбите се полюшват леко от бриза, а опияняващите аромати на цветя и вино се носят с него. Сякаш съм попаднала в пролетта, въпреки че звездите над главата ми все още излъчват зимен студ. Отвъд стената виждам знамената на Евърлес, които потръпват на ледения вятър, но тук той се превръща в лек, прохладен бриз, укротен от огъня, поддържан с време.

В средата на градината огънят — горещ до бяло и висок колкото мен — припуква и искри в едно бронзово ограждение, разпращайки топли вълни наоколо. Красиво е, но мисълта за пропиляното време за подклаждането му кара вътрешностите ми да пламтят от ярост. Бързо отмествам поглед.

Благородници се разхождат безцелно из градината — жените сияят в рокли от кадифе и коприна, а мъжете са върлинести и внушителни, с тъмни или сребристи коси. Златни пръстени проблясват върху десетки пръсти. Музикално трио изпълва градината със сладникави акорди.

Инстинктивно се оглеждам за Роан. За мое нещастие първият Гърлинг, когото виждам, е Лиъм. Той се е облегнал върху обраслата с лоза стена в отсрещния край на градината и разговаря с майка си — лейди Вериса.

За миг се чувствам така, сякаш съм се смалила и отново съм се превърнала в дете. Лиъм винаги стоеше встрани от нашата малка тайфа от приятели, безшумна и бдителна противоположност на дружелюбния Роан. Понякога се появяваше на вратата, тих като сянка, и наблюдаваше как играем. Тогава се пазех от него, от спокойствието му и от очите му — толкова тъмни, като че поглъщаха светлината. Роан обаче го обожаваше.

Сега това ме кара да скърцам със зъби, сещайки се за добротата, която Роан му показваше — добротата, която Лиъм предаде. Но за да предадеш някого, първо, трябва да го обичаш. Съмнявам се, че Лиъм Гърлинг изобщо познава това чувство.

Със сигурност не и от студената си майка лейди Вериса. Тя вероятно е на петдесет или шейсет години, макар да изглежда на трийсет, сияеща в изумрудената си сатенена рокля, която оставя ръцете й голи. Красива е по отблъскващ начин — с остри като стъкло скули и големи синьо-виолетови очи.

Избягвам ги, когато започвам обиколката си.

Нивото на виното в моята гарафа бързо спада — друг чудесен начин да прекараш толкова много векове, като го изпиеш до дъно, макар да предполагам, че с това безкрайно време за прахосване подобно нещо няма значение. Тъкмо се каня да се върна в кухнята, когато една жена щраква с пръсти към мен.

— Ей, ти, ела тук!

Обръщам се с наполовина сведени очи. Непозната мургава аристократка, върху чието колие стои гербът на Реналди — танцуваща мечка — се взира в мен и вдига очаквателно чашата си за вино. Тя е само на няколко крачки от Лиъм и Вериса.

Знам, че ако откажа да й налея, единствено ще привлека внимание, затова забързвам към нея и се надявам, че бонето ми на слугиня ще скрие лицето ми, както и че тъмнината и влиянието на времето ще свършат останалото. Изведнъж обаче гласът на лейди Вериса достига до мен, независимо че тя очевидно прави всичко възможно, за да говори тихо. И аз замръзвам.

— Дъщерята на лорд Скайлър е тук — казва Вериса. — Запознай се с нея.

— Ти не знаеш името й, но знаеш, че ще бъде добра съпруга? — Гласът на Лиъм е язвителен.

— Това едва ли има значение… — тя спира рязко, а сетне додава по-спокойно: — Не може да наследиш Евърлес, без да се ожениш.

— Достатъчно, глупачке! Не разбираш ли кога една чаша е пълна? — сопва се жената от рода Реналди и аз светкавично се отдръпвам от нея. Тя се завърта и си тръгва, пускайки нещо малко и блестящо във виното си, докато върви.

Аз все още се бавя в сенките, любопитна пряко себе си да чуя остатъка от разговора между лейди Вериса и Лиъм. Изпитвам удоволствие да си представям, че Лиъм е принуден да стори нещо, което не харесва, въпреки че ми дожалява за горкото момиче, на което ще се наложи да се омъжи за него.