Сара Холланд - Евърлес

Алиа сяда в леглото, притискайки колене към гърдите си.

— Един ден те обявили, че са сторили невъзможното: Алхимика казал, че бил преобразувал твърда буца олово в чисто време. Всичко, което господарят трябвало да направи, било да го изяде.

— Но Алхимика е бил умен — чувам шепота на Алиа.

— Правилно — отвръща шивачката, а в гласа й се долавя задоволство. — Злият господар бил отровен и умрял, което позволило на Алхимика и Магьосницата да избягат. Пътищата им се разделили и скоро открили, че магията е толкова мощна, че се просмуквала в кръвта на хората.

— Но защо пътищата им се разделили? — пита Алиа.

— Алхимика не бил казал на Магьосницата, че магията, която сътворили, за да създадат кръвно желязо, имала голяма цена — безсмъртието на Магьосницата. И тя побесняла от предателството му. — В гласа на шивачката прозвучава звънлива, трагична нотка. — Макар и да си отивали цели поколения, докато един-единствен косъм от нейната тъмна коса посивее, все пак тя остарявала. За разлика от Алхимика, тя обичала този живот и този свят и не искала да ги напусне. Най-накрая тя укротила гнева си и се върнала при своя стар приятел, пожелавайки обратно безсмъртието си. Алхимика й казал: „За да те направя безсмъртна, е нужно да ми дадеш сърцето си да го пазя“. Затова тя преобразила цялото си сърце в една дума, която прошепнала в ухото му. Гърлото му се раздвижило, сякаш той я погълнал. После й подал шепа камъчета и й казал да ги изяде, след което щяла да живее вечно.

Очите ми потрепват и се затварят, а аз си представям какъв ли вкус би имал камъкът.

— Но Магьосницата си спомнила как Алхимика измамил богатия господар. Подозирайки още едно предателство, тя решила, че Алхимика трябва да изяде насила малките камъни — общо дванайсет на брой — а след това да бъде удавен. И тя сама извършила това.

Алиа ахва.

— Но се случило нещо любопитно — прошепва театрално шивачката. — Магьосницата видяла някаква сребриста сянка да се издига от отпуснатото тяло на Алхимика и да се понася над земята прекалено бързо, за да бъде преследвана. Вътре в среброто нещо проблясвало нажежено, тъмночервено и пулсиращо, нещо, което призовало Магьосницата към болезнената дупка в гърдите й, където трябвало да бъде сърцето й. Ала било твърде късно… Магьосницата научила, че Алхимика наистина я е измамил, той бил откраднал сърцето й.

— Може ли да си го върне обратно? Сърцето си? — любопитства Алиа. Но аз не чувам отговора на шивачката. Вече потъвам в спокоен сън, засенчен от кошмари, които не си спомням на сутринта.

След като съм прекарала два дни в имението, Лора ми съобщава, че ще работя по време на малка сбирка на благородници в едно от най-красивите и безполезни места в Евърлес — един затворен градински двор, отопляван целогодишно от огнище, подклаждано с разтопено кръвно желязо. Времето кара пламъка да гори ярко и дълго. Опитвам се да не повърна от идеята за това.

През целия ден тя ни обучава заедно с няколко други кухненски прислужници в изкуството на себеобезличаването; ролята ни, пояснява тя, е да накараме членовете на Гърлинг да си мислят, че храната им просто се е материализирала. Моята задача е да поддържам чашите им за вино винаги пълни.

От мазето, водещо нагоре до опасаните със стени градини, долавям аристократичния, мелодичен смях на представителите на рода Гърлинг, както и звънтенето на наздравици. Толкова много гласове — приятели и роднини, други благороднически семейства, свързани чрез времето, са се стекли в Евърлес през седмиците преди сватбата. Вероятно всички искат да се похвалят, че са сред първите, които ще се радват на общуването с Кралицата и нейната наследница. Аристократите са се разраснали от обичайните трийсет души — четиримата от семейство Гърлинг и техните баби и дядовци, прапрародители и най-почитани роднини — до почти двеста души. Всяка вечер те изпълват трапезарията докрай, ослепителни в своите коприни, пера и бижута. Нервите ми се изопват, когато си представя, че ще се движа сред тях, знаейки, че татко ми казваше никога да не стъпвам в имението отново.

Ами ако видя Роан? Дали той си спомня за нещастния случай, дали обвинява татко, или брат си, или мен?

Дали изобщо ме помни?

— Хайде, хайде, стига вече с обезличаването — сръчква ме с лакът Лора, докато се носи край мен с внушителна торта в ръце, украсена със захарни нишки. — Тази вечер те ще бъдат твърде заети с виното си, за да забележат, ако направите някоя грешка.