Сара Холланд - Евърлес

„Колко ли време — мисля си, — трябва да има сред нас? Векове наред. Десет хиляди години… или повече. И въпреки това всеки един Гърлинг разполага с поне толкова, колкото десетина от нас.“

В купом всички от рода Гърлинг се изсипват като от фуния през централните врати на Евърлес и се разтичат наоколо като красиво, леещо се богатство, като пламтящо разтопено желязо. Лорд Гърлинг е обграден от жена си и синовете си. Зад четиримата са наредени дузина роднини, сияещи в рокли от коприна и кадифе. Потрепервам, щом разпознавам жената, стояща зад лейди Вериса — херцогинята, лейди Корин, едва ли изглежда по-стара от дъщеря си, макар да е поне на сто и петдесет години. Наблюдавам я, докато измъква нещо от собствената си кесия и го пъхва в устата си.

Гневът се надига в мен, като си представям как часът се топи върху езика й. Отправям взор нагоре към прозореца на кулата, където знам, че лейди Сида би трябвало да седи и да наблюдава случващото се с онези свои странни, бледи очи. Улавям се, че имам желание да видя изражението й, да послушам клюките й, когато зърне Кралицата.

Лиъм стои малко по-встрани от семейството си с полупритворени очи, сякаш тази тържественост го отегчава. Обзема ме познатата смесица от страх и гняв, когато си спомням как го забелязах да бута собствения си брат в буйния огън. Колко извратен трябва да е този младеж, който има всичко, за да позволи два невинни живота да бъдат съсипани, и то само за да прикрие собствената си жестокост.

Но Роан.

Роан.

Възрастните хора в селото разправят, че във вените на Гърлинг тече древна кръв, кръвта на лудия господар, който затворил Магьосницата и Алхимика преди толкова много векове и чиято алчност ги принудила да обвържат времето с кръвта, обричайки всички нас на тежък живот. Те със сигурност разполагат с достатъчно кръвно желязо, за да е вярно това. Лесно е да се повярва, че Гърлинг са зли до дъното на душата си, че в кръвта им се таи нещо, което ги прави такива. Но като погледна към Роан — тъмносините му очи, усмивката му, която спира времето — не разпознавам нищо, което да се доближава до злото.

Той смушква брат си с лакът в знак на някаква тайна шега и предлага галантно ръка на своята баба с празния поглед. Облечен е с безупречна тъмнозлатиста жилетка, но косата му, както обикновено, стърчи във всички посоки. Мисля си за спора, който вероятно е имал с майка си заради тази коса, същия спор, който съм чувала толкова много пъти като дете, и напук на това ми се налага да потисна усмивката си.

„Глупаво“ — укорявам себе си аз. Да, Роан е красив. Той ще бъде красив и когато аз се превърна в стара жена, ако живея достатъчно дълго, за да остарея.

Портите изскърцват, докато се отварят, и откъм събраните слуги се разнася почтителен шепот. Откъсвам поглед от Роан, за да го насоча към пристигането на свитата на Кралицата.

Блестящите карети идват една след друга. Наброяват пет и са теглени от великолепни бели коне. Неколцина стражи крачат покрай тях — немного по численост, но всяващи страх — и мечовете им блестят на следобедното слънце. Пулсът ми се ускорява, когато главната карета се доближава достатъчно, за да видя жената, която седи вътре.

Първоначално Великата Кралица изглежда просто като бледо петно сред алено поле. А сетне приближава. Подобно на намиращите се до мен, не мога да не затая дъх. Тя е висока, силна, лицето й е гладко и без бръчки, макар да съзнавам, че е изглеждала така още преди баща ми да се роди, и преди неговия баща, и неговия… Мъничка усмивка подръпва устните й, когато отправя очи към тълпата и помахва, а аз долавям напълно неуместното си желание да се изсмея или да запляскам с ръце… или и двете.

Момичето в съседство се накланя към мен.

— Бях чувала, че е красива, но това… — замълчава тя. — Никога не съм очаквала такова нещо.

— Майка ми казва, че някаква вещица се грижи за нея — намесва се нечий висок глас. Давам си сметка, че това е Беа.

Иска ми се Лора да е тук, за да ги накара да млъкнат. Ако Айвън ни чуе да разговаряме, кой знае какво ще направи с нас за назидание на останалите.

Друга карета пристига след нея, по-скромна, но не по-малко величествена. Щом преминава, надзъртам за първи път към Ина Голд, бъдещата булка на Роан. Тъмната й коса е късо подстригана — едва докосва меката част на ушите й, очертавайки сърцевидното й лице. Толкова е прекрасна, че почти разпръсква светлина. Съвършената й усмивка е насочена право към Роан, а лицето и ръцете й са притиснати нетърпеливо, към прозореца на каретата, сякаш очаква стъклото да изчезне, за да може да изтича към него. Сърцето ми се свива, когато забелязвам, че той й се усмихва в отговор. Отмествам погледа си обратно към каретата на Кралицата и съзирам дълбоките бразди в дървото, като че е била нападната със стрели. Странно.