Сара Холланд - Евърлес

— Отведете я! — заповядва Кралицата. — Не желая повече да я виждам в имението.

Устата на Ади увисва и аз усещам мълчаливия шок, преминаваш през групата на слугите.

— Моля ви! — в гласа й ясно се чете отчаянието й. — Нямах лоши намерения!

Ала преди да смогне да каже още нещо, Айвън вече е там и сключва пръстите си около ръката й. Скоро цяла фаланга стражи ги заобикаля, скривайки и двамата от поглед.

Чувам я как ридае, докато я отвеждат. Като всички нас…

— Поднасям ви извиненията си, Ваше Величество — казва лейди Вериса на Кралицата. Дори тя изглежда поразена, а лицето й е по-бледо от обикновено. — Уверявам ви, че момичето ще бъде наказано подобаващо.

— Тя ще бъде прогонена — Кралицата не полага усилия да понижи гласа си и той се понася над тълпата слуги, смразявайки сърцето ми. — Сетне й вземете по една година живот за всеки път, в който протестира.

Вериса се поколебава за малко, но след това казва:

— Ще бъде сторено — тя си дава кратък, почти недоловим миг, за да се окопити, и кимва на Лиъм. Той се отдръпва от мястото си до Ина и Роан и се устремява напред в настъпващата зад гърбовете ни вечер. — А вие сигурно сте изтощени. — Продължава Вериса, възвърнала трелите в гласа си. — Нека ви покажем стаите ви!

Докато се придвижваме напред, все по-навътре в имението, по коридора се разнася последно слабо ридание. Прекъсва го звукът от портите на Евърлес, които се затварят с трясък.

Тази нощ, все още мислейки за Ади и баща ми и копнеейки за дома, аз се унасям в мрачни сънища.

Има някаква гора — дълбока и черна. Голи дървета се издигат, високи колкото кулите. Клоните им са живи, протягат се, гърчат се… разкъсват косите ми, дрехите ми.

Бягам. Страхът прогаря гърлото ми.

А после зад себе си виждам криволичеща кървава диря, червени стъпки върху тъмната земя. Те са мои. Аз съм ранена, трудноподвижна. Не мога да избягам. Светът започва да се тресе и всички дървета разперват нагоре ръцете си, убивайки ги в позната форма…

Очи. Чифт очи.

Моите собствени очи се отварят светкавично и мога да се закълна, че за миг в студеното и мрачно спално помещение усещам треперенето на земята под мен, сякаш част от съня ми се е пренесла в реалния свят. След това различавам нечия сенчеста фигура, надвесена над мен, и отварям уста да закрещя. Веднага една ръка затиска устата ми.

Ръка, която мирише съвсем слабо на чесън.

— Тихо! — шепне Лора. — Това съм аз. Ставай, дете!

Изправям се седнала в леглото и примигвам, докато очите ми свикнат. Лора стои до мен, облечена в халата си. Навсякъде около мен в своите възтесни легла другите слугини похъркват, потреперват или смотолевят нещо в късната нощ, изтощени от готвене, сервиране и чистене след първия пир в чест на Кралицата.

— Твърде рано е — казвам аз все още объркана и полуоплетена в странния си сън. От кого бягах? Вече не мога да си спомня.

— Джулс — Лора ме хваща за ръката, а пръстите й се впиват в кожата ми. Тя снишава с една идея гласа си: — Баща ти.

Думите й разсичат сънливостта ми като най-острия й нож за месо. Грабвайки роклята си от мястото, на което виси до леглото ми, аз се измъквам треперейки изпод завивките и я навличам върху ризата си. Скачам твърде бързо и почти губя равновесие. Жената до мен промърморва в съня си, когато Лора ме хваща, дърпа ме покрай спящите слугини и ме отвежда в коридора.

Щом затваря вратата зад гърба ни, аз понечвам да отворя уста, докато стотици въпроси се препират върху устните ми.

Точно тогава го съзирам — Хинтън, на когото платих, за да върне баща ми в Крофтън. Облечен е в същите дрехи, макар че сега те са разкъсани и изпоцапани с кал. Изглежда така, сякаш е плакал, и докато се отърсвам от последните остатъци от съня, си давам сметка, че Лора също е плакала. Бузите й са целите на петна, очите й са зачервени.

Изстивам.

Тя слага ръка на рамото на Хинтън.

— Кажи й — подтиква го нежно, а сетне, когато той се колебае, продължава: — Хайде! Разкажи й!

Хинтън се взира в ботушите си, отбягвайки погледа ми.

— Кажи ми! — нареждам му аз, но думите звучат далечни, като че са изречени от някой друг.

— Намерих баща ти в мазето, както ти каза — той трепери. Косъмчетата по ръцете и врата ми настръхват. — Изведох го нагоре точно когато Кралицата трябваше да влезе, затова никой не ни обърна внимание. Но щом отидох да взема кола и кон, той… той… изгубих го. — Хинтън ме стрелва умолително. — Той не изчака. Казах му да почака. Съжалявам. Исках да ти кажа, но Кралицата…