Сара Холланд - Евърлес

Свличам се на колене пред водата. Бегло съзнавам, че все още съм боса, а краката ми са порязани и толкова измръзнали, че не ги усещам. Умът ми е изпълнен с гъста мъгла, а отвъд нея зее ужасна бездна от скръб, заплашваща да ме погълне.

Нещо проблясва между камъчетата пред мен. Машинално се протягам към него и за една блажена секунда мислите за баща ми избледняват, докато се вглеждам изумена в бляскавото нещо върху дланта ми.

Монета. Златна и сияеща, и голяма колкото слива, с дванадесет прореза около ръба й.

Година живот.

В гърлото ми се надига безрадостен, полуистеричен смях. Само един Гърлинг е способен да изпусне нещо толкова ценно. Но какво е една година, ако разполагаш с векове?

И защо… защо… не съумях да я намеря вчера, за да я дам на татко и да го спася?

Представям си безличния Гърлинг, който е изпуснал тази монета, който е усетил, че коприненият му джоб олеква, но не си е дал труда да погледне назад. На негово място щях да ровя и дращя на колене в калта толкова дълго, колкото е потребно. Щях да копая сред камъните, докато пръстите ми не започнат да кървят. Докато не се оголят до кост.

Щяха и мен да нарекат луда. Ала щяха да сгрешат.

Отказвам да повярвам, че татко е — е бил — луд. Той знаеше нещо за Кралицата. В противен случай нямаше да ми каже да стоя далече от нея и нямаше да прекара сетния си ден, опитвайки се да се промуши в трезора на Гърлинг като крадец. Но петната, които Хинтън описа, откъде другаде можеше да са се взели? Стискам монетата в ръката си толкова силно, че почти очаквам да прокърви. Изражението в очите му, когато се разделихме — луд, да. Но полудял от скръб, от сбогуването.

Осъзнатата истина натежава в мен. Баща ми се сбогува с мен в мазето.

И сега вече действително ми се гади.

Не й позволявай да те види ! — чувам отново аз.

Той не би захвърлил живота си за нищо. Трябва да е имал причина за това, причина да ми каже какво е направил.

Причина да умре в снега… извън стените на Евърлес.

Риданията ми най-сетне се изтръгват, докато удрям с юмрука си скалите, а пръстите ми се сключват около монетата. Изправям се, невиждаща от сълзите, и я захвърлям с всичка сила далеч от мен. Тя очертава дъга в утринта — мъничка златна светкавица — и изчезва в тъмната вода.

Мъглата в миг се разнася от ума ми, оставяйки единствено студена ярост.

Баща ми умря тук. Ще разбера защо и тогава ще накарам виновните за смъртта му да платят за болката от загубата ми по всеки възможен начин, на който съм способна.

Кълна се!

Имаше един човек в селото ни, когото наричахме Призрака, тъй като винаги трепереше и свеждаше очи. Като комарджия той почти бе източил цялото време от самия себе си и от малкия си син и бе победил Едуин Дуейд в играта на „Отровна ръка“, спечелвайки двеста години — достатъчни, за да възстанови прахосаното време, че и да остане още и за двамата. Когато обаче се прибрал вкъщи с тежката кесия с кръвно желязо на колана си, момчето лежало сгърчено на пода. Сърцето му било спряло. Въпреки целия късмет, който имал с картите и монетите, Призрака бил преценил грешно — източил бил прекалено много от времето на сина си в преследването на богатството.

Сега той спи по улиците, изживявайки всеки час от своите нечестно спечелени два века на показ пред хората — като самоналожено наказание — като предупреждение за всички, които го виждат.

Отписала бях това като една от поучителните истории на татко, докато не зърнах Призрака на някаква малка уличка с наредени на нея пивници и кръчмари, които биха източили безжалостно и последния час кръв на човек в замяна на пиене — тела, сбити в канавката всяка седмица. Злочестият, окаян мъж надникна нагоре към мен, докато минавах, а очите му, хлътнали като очите на възрастните представители на Гърлинг, ме накараха да замръзна насред крачката си. Те бяха видели прекалено много, а в съчетание със сивкавата му кожа и кокалесто тяло той наистина приличаше на призрак.

И скръбта. Скръбта по лицето му заплашваше да ме погълне цялата. Никога не стъпих отново на тази уличка.

Чувствам, че очите му ме преследват и сега, докато се взирам в непознатия каменист таван. В продължение на цял един щастлив миг, след като се събудих, не си спомних къде съм или защо. Бях доволна от дебелия матрак под гърба ми за разлика от обичайния ми сламеник върху пръстения под на колибата.

После, подобно на бавно пролетно наводнение, всичко се върна — как Лора бинтова краката ми и ме заведе в собствената си стая, умолявайки ме да си почина. Как риданията ми отекваха в схлупеното пространство, докато не се строполих върху юргана на Лора, ухаещ на тесто, и не потънах отново в кошмари. Как лицето и гърлото ме болят от плач, как изгарят краката ми и как тази болка бледнее в сравнение с бездната, която вече зее в гърдите ми.