Сара Холланд - Евърлес

Той поклаща глава. В очите му — все още толкова невинни след всичко, което е изгубил — разцъфват сълзи.

— Съжалявам, Джулс — заявява той, оставяйки главата му да клюмне върху гърдите му. Знам какво си мисли: Вината е моя . Чета собствените си мисли върху лицето му. Притискам го към мен.

— Не си направил нищо лошо. Той сам е взел решение за действията си — ако знаех нещо за баща ми, това беше то. — Нищо, което ти би могъл да кажеш или предприемеш, нямаше да го отклони.

Ако вината за смъртта му е нечия, тя е моя. Моя, защото не си тръгнах, когато ме молеше. Моя, защото го излъгах и зарязах, защото изобщо напуснах Крофтън.

— Направи ми още една услуга — гласът ми заглъхва на последната дума. Вадя още две седмични монети от торбичката на кръста си — надницата ми от вчера — и подавам парите на Хинтън. Спестявах това кръвно желязо за татко, ала за какво ми е то сега? — Вземи това. Изяж го, вкарай го в кръвта си, за да не го похарчиш. Някой ден може да се измъкнеш оттук.

Хинтън се поколебава, после кимва. Сълзите му спират и лицето му се прояснява. След като премества монетите от моята кесия в своята, той ме прегръща и ме целува бързо по бузата. Той също е изгубил баща си, но все още е усмихнат, мил и се старае да бъде добър.

Наблюдавайки го как се промъква през масите на прислугата и поздравява хората, докато крачи, знам, че никога повече няма да бъда толкова безгрижна.

През другата част от деня аз се потапям в работата: късам ароматни листа от бодливи стъбла, осолявам месо, бия сметаната, докато се превърне в масло. Останалите слуги повечето време ме избягват. Може би съзират страданието, изписано на лицето ми, по осанката ми. Нямам нищо против, не желая да говоря с никого. Не желая да чувствам.

Когато вечерта се насочвам с усилие към общата спалня, виждам неколцина прислужници и едно момче, скупчени около някаква врата, при която коридорът за прислугата се свързва с централния. Разпознавам сред тях Беа, както и облака тъмна коса на Алиа, затова се забързвам към групичката, за да разбера какво се случва. В сивите си дрехи от пералнята Алиа изглежда още по-дребна, отколкото я помня. Вина и тревога пронизват скръбта ми. Обещах на Амма, че ще се грижа за малката й сестричка, но почти не съм се сещала за нея, и то отпреди пристигането на Кралицата в Евърлес.

Беа се е облегнала на рамката на вратата, заобиколена от слуги с широко отворени очи. Заставам до Алиа.

— И заловили ли са крадците на кръв? — пита я някакво луничаво момиче.

Крадци на кръв ? Чувствам как Алиа се разтреперва до мен. Тя ме дръпва за ръкава, а когато се навеждам, ми прошепва:

— Разбойници са нападнали Кралицата по пътя й за насам. Беа е чула, че над двайсет от камериерките и стражите й са умрели, Джулс.

Стомахът ми се обръща. Значи е вярно.

— Някои от крадците на кръв били убити при нападението — ни пояснява тя. — Другите все още не са. Но Каро, придворната дама на Кралица, ни каза, че е само въпрос на време.

— Надявам се, че Кралицата им е източила толкова кръв, колкото заслужават — промърморва мрачно някой.

Но аз не мога да понеса да слушам за още смърт, не и сега. След като въпросите на другите заваляват отново, описвам рамото на Алиа и се обръщам към спалнята, бързайки с наведена глава.

Там, простряно върху леглото ми, заварвам онова, което Хинтън се опита да ми даде по-рано. Портрета на майка ми. Грабвам рисунката — най-напред с намерението да я скрия на дъното на сандъка си… или да я изхвърля с кухненските отпадъци, за да не ми се налага да я гледам. Не искам да си спомням.

Нещо обаче ме спира. Вместо това се настанявам на леглото и се свивам в сенките, така че никоя от другите жени да не може да зърне сълзите в очите ми. Взирам се надолу към онова, което е останало от баща ми.

Хартията е омекнала с времето и миризмата, разнасяща се от нея, незабавно спира сърцето ми: вдишвам дима от слама и дървесина, задържал се по хартията, заедно с острия мирис на олово. На изображението майка ми наднича през рамо, уловена толкова майсторски, че не бих се учудила, ако отвори уста и се засмее.

Слагам хартията с лицевата част надолу върху покривката на леглото, преди болката в гърдите ми да стане още по-мощна, и спирам, защото опаката страна на рисунката не е празна.

Вдигам я отново, завъртам я към светлината на свещите и се вглеждам по-отблизо. Покрита е с текст, въпреки че буквите са избледнели с годините, сякаш е била откъсната от някоя много вехта книга. Самият език също е дребен — някакъв остарял, изискан семперански, ако съдя по онова, което различавам; език, който Кралицата може би е говорила, когато е била момиче. Макар че някои думи и букви са непознати, мога да разчета достатъчно важни за смисъла засукани букви, за да проумея, че това е приказка за Магьосницата и нейния враг Алхимика.