Сара Холланд - Евърлес

— Печелиш повече от половин килограм, момиче — заявява той. — Дълговете му са платени. На бирниците.

Аз примигвам объркано.

— Но… от кого?

Смехът на Дуейд е неприятен.

— Всичко е платено точно и честно. Това е единственото нещо, което трябва да те интересува.

Възможно ли бе Лора да е платила? Но по-важното…

— Къде са останалите ми неща?

Той вдига глава към мен.

— Това е всичко.

Примигвам.

— Какво искаш да кажеш? — Замислям се за колибата ни, за дома ни. — Имахме колиба. И рисунки по стените. — Макар и не твърде много… — А един счупен джобен часовник. Взел ли си го?

Той пак се подхилва подигравателно и замахва с ръката си във въздуха, сякаш съм муха, която прогонва.

— Онези неща не са за теб.

— Какво… — сълзите ми заплашват да рукнат наново. Поемам си дълбоко дъх и се съвземам. — Трябва да е станала грешка. Каза, че дълговете му са платени, което означава, че собствените му вещи ми принадлежат сега. — Вкопчвам се в тезгяха. — Нямаше си никой друг. Аз бях всичко, което имаше.

Дуейд въздъхва.

— Останалото принадлежи на Гърлинг, сладурче! Казваш, че Пер Ембър е твой баща? Е, не разполагам с документ, в който да го пише. Нямам никакво сведение за теб изобщо.

Тишината зазвънтява, нарушавана единствено от двамата мъже, които се размърдват, изпразнени от годините си. Гласът ми звучи едва:

— Няма… документ?

Той кимва към плика върху тезгяха.

— Само това — съобщава той. — Не мога да направя нищо повече за теб.

Веднага, щом магазинът му се изгубва от погледа ми, аз се мушвам под някакъв вехт навес на магазин и оглеждам писмото. Името ми е изписано отпред на плика с внимателния почерк на баща ми. Ръцете ми треперят, докато го отварям с един пръст и измъквам бележката отвътре. Масивът от гъсто изписания текст се размазва пред очите ми… изтривам сълзите си, за да го прочета.

Джулс,

Тази сутрин тръгвам за Евърлес, за да те върна. Надявам се, че ще се прибереш у дома с мен и че утре по това време ще хвърля писмото неотворено в огъня. Евърлес е опасно място, а сега — повече от всякога. Така че нямам друг избор, освен да се изправя пред възможността да не се прибера обратно.

Ако нещо подобно се случи и четеш това, Джулс, бих искал да можех да ти дам повече от настоящото писмо, моето момиче. Ти заслужаваш много повече. Ала се боя, че сега това е всичко, което съм способен да ти предложа.

Към този момент може би си започнала да подозираш истината — че аз не съм твой баща по кръв или закон. Помолих Дуейд, ако може, да ти предаде вещите ни въпреки това, но знам, че той няма да го стори. Законът си е закон, както светът толкова обича да ни напомня. Винаги съм мислел за теб като за моя дъщеря — ти си моя дъщеря, затова никога не съм казвал обратното на никого. Моля те да направиш същото, Джулс. Запази нашата тайна. Животът ти ще бъде малко по-лесен с фамилно име, пък било то и като моето.

И ще ти кажа това, когато те зърна, но ако живея толкова дълго, за да го изрека само веднъж, позволи ми да се повторя и тук: Стой далече от Евърлес. Стой далече от Кралицата.

Не мога да ти го обясня, не и в писмо, което може да попадне в ръцете на всеки, но ти не си в безопасност там. Моля те, знам, че сигурно имаш толкова много въпроси, Джулс, но ми повярвай сега.

Преди да заминеш за имението, ти каза, че се нуждаеш от мен, но сгреши. Ти си силна, смела и добра, знам, че ще продължиш напред, когато вече няма да ме има. Всеки ден, всеки час, който съм дал, си е струвал повече от достатъчно. Просто ми се иска да можех да видя жената, която ще станеш.

Моето момиче, ти си моя дъщеря, а аз — твой баща… по всякакъв начин, освен чрез кръвта ни. Никога не забравяй това. Пази нашата тайна и бъди в безопасност. Обичам те!

Татко

Бродя из задните улички на Крофтън като обезумяла, избягвайки централния пазар, въпреки че копнея да видя Амма. Там може да поостана още малко с колата. Студът хапе, нищо, че слънцето е увиснало върху безоблачното небе, но от идеята да се вмъкна в някой магазин или кръчма и да се държа така, като че всичко е наред, ми прилошава.

Вместо това нозете ми, излекувани само наполовина от деня, в който тичах боса до езерото, се плъзгат по мръсния, топящ се сняг. Няколко души ме поглеждат, докато преминават край мен, но извръщат очите си, отбягвайки ме. Мога да позная, че се боят от мен по същия начин, по който аз някога се страхувах от Призрака. Навярно съзират същото безнадеждно безумство върху лицето ми и как скръбта е покосила всичко човешко в мен.