Сара Холланд - Евърлес

Засмивам се за първи път от дни — естествено, че баща ми би пожертвал страница от тази книга за портрет на майка ми. Татко мразеше всякакви суеверия.

Но още по-странно от текста е онова, което е надраскано на ръка в полетата: изписани бележки с детски почерк. Мастилото е толкова избледняло и зацапано, а почеркът е така нечетлив, че мога да разпозная едва откъслечни думи.

лисица

към гората

змия

от олово

Лисица, змия, гора, олово. Играта на Роан. Думите извикват на повърхността спомен: свити пред огъня в ковачницата, татко ми чете от някаква книга с кожена подвързия за лисица и змия, които били най-добри приятели.

Не съм сигурна дали думите, или пък миризмата на дома ни, разнасяща се от страницата, е това, което се разраства болезнено в мен, притискайки отвътре ребрата ми.

Нечий тих глас прозвучава до лакътя ми и ме кара да подскоча.

— Какво е това, любовно писмо ли? — изчуруликва той.

Напрягам се, но се оказва просто Беа — сега далеч не е треперещото момиче, което разля вино върху жилетката на благородника. Вместо това цялото й тяло сякаш се усмихва, а увереността й се е възвърнала, докато утешава другите момичета. Тя се тръсва на леглото до мен.

— Нищо интересно — казвам почти недоловимо и пъхвам рисунката под възглавницата си. Хрумва ми един въпрос. Защо баща ми е донесъл със себе си нарисувания от него портрет на майка ми — за късмет, тоест поради същата причина, поради която аз донесох със себе си фигурката на Магьосницата?

— Ще кандидатстваш ли за мястото на Ади? — пита Беа. Веселото й настроение е дразнещо. Аз поклащам глава, но тя продължава, без да ми обръща внимание. — Лейди Вериса е объркана. Първо Ади, а след това Кралицата е отпратила всяко момиче, което Вериса се е опитала да постави на нейно място. Подложила ги е на някакъв тест.

В мен започва да се оформя идея.

— Какъв тест?

Беа врътва очи.

— Нямам представа, предполагам, че не желае да й прислужват провинциални момичета. Вериса изпрати много момичета на събеседване, но те всички са били отхвърлени, след като отговорили грешно на въпросите й. Смятам, че са го направили нарочно.

— Защо? — интересувам се аз, макар че вече знам отговора.

— Заради това, което се случи с Ади, разбира се. Кой иска да бъде изгонен? Или убит? — казва Беа и потръпва. Тя накланя главата си настрани, преценявайки ме. — Обзалагам се, че Кралицата би харесала теб обаче, ако го пожелаеш, ти си хубава. Освен това скоро няма да остане никой друг.

Без да ми каже довиждане, тя припряно се изправя и закрачва през стаята към собствения си дюшек. Преди да си легна, спуснатата руса коса на Ингрид и надменното й лице се появяват, висящи от леглото над мен. След съвместното ни пътуване в каруцата по пътя към Евърлес тя се е заела да ми предлага непоискани съвети.

— Това момиче е твърде дръзко — казва тя.

Предложението на Беа се загнездва в съзнанието ми. Никога няма да се приближа до Кралицата в кухнята, ако бях момиче за сервиране — може би, но дори и тогава щях да съм късметлийка, ако дочуя някой неин прошепнат разговор между чашите вино.

Искам ли да узная какво е търсил баща ми в трезора и какво общо би могло да има то с предупрежденията му за Кралицата, ще ми бъде от полза да съм по-близо до нея. Тихичък гласец вътре в мен ме предупреждава, че поемам в точно обратната посока на желанията на татко, но мога ли да избутам настрана неизвестните, които бяха започнали да гризат сърцето ми? А освен това — какво имам за губене?

Прехвърляйки в ума си подобна идея, аз се пъхвам безшумно между одеялото и дюшека, като нож в кания.

След като ми предложи стаята си през онзи първи ден, след като татко умря, Лора не ми прави никакви други отстъпки. Изглежда, тя също като Хинтън вярва, че усърдната работа е като противоотрова за скръбта. Старая се да се запилявам нанякъде, но всеки път, когато свитата на Кралицата поиска нещо от кухнята, аз сама изявявам желание да го занеса лично, като се натъквам единствено на затворена врата и стена от стражи със стоманени лица. Колкото обаче да се трепя през деня, мъчейки се да задоволя Лора и да получа благоразположението на Кралицата, нощем сънят ми се изплъзва с часове. Дните ми минават като в мъгла и всеки един се слива със следващия. Не мога да кажа кой ден от седмицата е, когато Лора се приближава до мен в кухнята със загрижено лице.

— Уредила съм да си вземеш почивка днес следобед — прошепва тя. Когато стоящата до мен Ингрид вдига любопитно поглед от храната, която реже, Лора я срязва: — Гледай си работата!