Сара Холланд - Евърлес

Ръката ми стиска писмото на татко. Редовете наново се връщат към мен, сякаш са рефрен от песен: Аз не съм твой баща по кръв или закон. Аз не съм твой баща по кръв или закон … И образите, както ги описваше Хинтън — петната върху ръцете на баща ми, празният му поглед, пресушен от липсата на време.

Думите му, така изпълнени с истина, не са думи на човек, който губи разсъдъка си.

Чувствам ръцете му върху раменете си, сграбчват ме здраво, разтърсват ме, а той настоява да си тръгна, докато не съзнавам, че това са моите собствени ръце, моите собствени пръсти се вкопчват в някаква плът. Треперя, ала това няма нищо общо със студа.

Торбичката с кръвно желязо виси като оловна тежест на хълбока ми. Още една загадка. Може би Дуейд греши и татко е събирал това кръвно желязо, но защо не го бе използвал, за да се спаси?

— Джулс! — вика ме някой.

Познавам гласа. Амма. Обръщам се.

Амма бърза по уличката към мен, проправяйки си с рамене път през хората, вървящи с наведени глави и загърнати във вдигнати до бузите им палта. Опръсканата й с кръв месарска престилка е навита под мишницата й. Тя спира на две крачки от мен с протегнати за прегръдка ръце, но после се отдръпва. Изучава лицето ми.

— Джулс — промълвява тя. — Какво? — Цветът се оттегля от собственото й лице. — Случило ли се е нещо в Евърлес?

Не мога да говоря, а съчувствието в очите й кара сълзите ми да рукнат отново. За секунда тя се вторачва в мен ужасена. Сетне ме хваща за лакътя и ме отвежда към някаква врата наблизо, където се сгушваме. Прегръща ме и ме притегля към себе си. Гласът ми все още е слаб, затова й подавам писмото, за да го прочете.

Очите й припряно се плъзгат по него и се изпълват със сълзи.

— Той сигурно е продал времето си — прошепва тя смаяно. — Толкова съжалявам, Джулс.

Гласът ми, пресипнал от плач, пресеква, когато заговарям.

— Има нещо повече от това — казвам аз дрезгаво. Но следващите думи засядат в гърлото ми. Как мога да обясня на Амма истината, че е прекарал последните си часове в пътуване до имението, а след като пренебрегнах молбите му да се прибера вкъщи, се е помъчил да влезе в трезора на Гърлинг… и аз не знам защо? Че заради това е умрял извън стените на Евърлес и само Хинтън, един чужд човек, е бил до него…

Страхувам се, че тя ще ми каже същото като Лора: Разсъдъкът изтича от вената, както и годините .

— Имам нужда от него — изричам аз вместо това, а думите ми се смесват с риданията ми.

Амма ме приласкава към себе си. Сега, когато е по-близо, долавям миризмата на животинска кръв върху нея, но това няма значение — точно сега тя е като ивица суша, а аз съм удавникът. Ридания ме разкъсват наново, отеквайки по тясната уличка, докато накрая се оказвам прекалено изтощена, за да плача повече. Амма все още ме прегръща и ме придържа изправена, а селото около нас постепенно потъва в мрак.

— Какво иска да каже той за Евърлес и за Кралицата? — пита най-накрая тя.

Изтривам очите си.

— Никога не е харесвал нито нея, нито семейство Гърлинг. — И си имаше сериозна причина за това — нямаше да мизерстваме, ако не беше Лиъм . Но писмото в ръката ми тежи неимоверно и крещи нещо повече. — Все пак опасност… Не знам какво е имал предвид.

Истината за това ме измъчва — не знам, не знам…

Амма замлъква за момент, а след това казва:

— Джулс, може би не трябва да се връщаш там.

Аз потрепервам.

— Не. Само че нямам друг избор. — Това е наполовина вярно. Мисълта за Евърлес, за топлите му кухни и буйни огньове носи утеха, но идеята за Гърлинг и Кралицата вътре е като отрова. Опасност… според думите на баща ми. Ала ако напусна сега, никога няма да разбера защо.

Амма потупва торбичката с кръвно желязо на колана ми.

— На мен това ми изглежда като избор.

Думите й увисват във въздуха пред нас. Изведнъж усещам торбичката с монети много по-тежка, когато те придобиват нов смисъл, а може би и ново бъдеще… Какво ли бих могла да сторя с годините в нея?

— Не е необходимо да се връщаш там — казва Амма. Лицето й светва от тази възможност. — Алиа ми писа, че иска да се прибере у дома. Просто мрази мястото. Спечелила е достатъчно пари, за да изкараме няколко месеца. — Тя притихва, а гласът й е толкова плътен. Чудя се дали Алиа все още се страхува, че духът на Алхимика може да я преследва из коридорите на Евърлес, или е нещо друго. — Не бях права, Джулс, Евърлес не си заслужава. Каква полза от годините, ако трябва да ги прекараш така?

Възможности се въртят и в моето съзнание, а блясъкът им е помрачен от скръбта. Мога да се върна в Крофтън, да наема нова къща, да използвам парите, за да се сдобия с някоя малка ферма. Мога да се върна в училище и да изуча някой занаят. Бих могла да пътувам, да опитам късмета си в някой от процъфтяващите градове по крайбрежието на Семпера и най-накрая да зърна океана.