Сара Холланд - Евърлес

— Знам — казва той най-накрая. — Беше много по-лесно, когато бяхме по-малки. Тогава нямаше такова нещо като разбити сърца или смърт, или каквото и да било лошо…

„Така е“ — мисля си аз. Сърцето ми бе разбито, когато Лиъм ни принуди да избягаме от Евърлес. Ала не казвам нищичко.

— Звучиш като едно чудесно момиче. Мога ли да сторя нещо, за да се почувстваш по-добре?

На устните ми мигновено се появява усмивка. Гласът на Роан е като мехлем.

— Просто продължавайте да говорите — прошепвам му в отговор. — Какво искате да кажете с това, че е било много по-лесно, когато сте били малък? — Добавям последната част, жадна да узная, че не ме е забравил.

— Хмм.

Мога да си представя лицето му точно сега — бавна, закачлива усмивка, докато се рови в спомените от буйното си детство. Нашето детство.

— Е, животът беше само игри. Предимно кръстосвах из имението с децата прислужници. Родителите ми сложиха край на това след пожара. — Внезапно уплашено, сърцето ми се свива, но той допълва: — Играехме на война, и „Улови едноседмичната монета“, и „Лисица и змия“. Такива неща.

Думите му се захващат за спомените ми.

— „Лисица и змия“? — прошепвам аз. — Какво представлява?

— О! — смее се той. — Игра, която измисли едно от момичетата прислужници. Един човек играе лисицата, а другият — змията. И лисицата гони змията навсякъде.

Кожата на ръцете ми настръхва.

— Какво се случва, когато лисицата хване змията?

Роан млъква.

— Боя се, че вече трябва да вървя — казва той, а гласът му изведнъж става припрян, може би дори уплашен. — Някой идва и няма да е добре да ме види, че говоря на стената. Но се надявам, че сърцето ти ще се оправи, и то скоро.

— Аз също се надявам — промълвявам аз, макар онова, което той изрича, да е невъзможно. — Лека нощ! — Додавам, но той явно си е тръгнал, а сетне коридорът за пореден път потъва в тишина. Капка сладост се смесва със скръбта в мен. Това е само капчица в морето, но в този момент ми изглежда като всичко.

Когато на следващата сутрин пристигам с неуверени стъпки в кухнята, облечена в обикновена черна рокля, която Лора е извадила за мен, Хинтън ме намира веднага. Той носи поднос с хляб и сирене и чаша чай. Сядам с него на една странична маса и се храня мълчаливо. Сетивата ми са притъпени — клюките на кухненската прислуга са като монотонно, далечно бучене, а храната на Лора има вкус на пепел в устата ми.

— Баща ми също бе убит — проронва Хинтън след известно време. Гласът му е тих, очите му са взрени в спираловидните извивки по дървения плот на масата. — Казваше се Кормър. Подковаваше конете на лорд Лиъм… преди.

Поемам си дъх, което кара Хинтън да ме погледне косо. Познавах Кормър — обран човек с твърда ръка, с почти магическа способност да успокоява всеки кон и винаги имащ насреща някоя шега или измислена история. Лиъм ли го беше убил?

Въпросът — яростта — вероятно се четат върху лицето ми.

— Капитан Айвън! — Очите на Хинтън се връщат към масата, но в гласа му се появява гневна нотка. — След като баща ми се бе погрижил за неговия впряг коне, той изгуби в надбягването с колесници от лорд Уистън от изтока. Това не му хареса. Ето защо баща ми плати за случилото се.

В ума ми изниква една от старите клюки в Крофтън — за мъж, който подковавал конете на Гърлинг, но след загуба в някакво състезание бил прикрепен към карета и бил влачен до смърт. Никога не го бях свързвала с човека, когото познавах. За секунда собствената ми скръб остава на заден план, докато гледам ужасена момчето.

Винаги съм знаела, че животът в Евърлес може да е жесток и деспотичен — ако надживееш времето, в което си полезен, ако остарееш или се разболееш, или загубиш някой крайник, Гърлинг ще те изритат на часа. Но езикът на Там, бащата на Хинтън — мястото изглежда далеч по-мрачно, отколкото съм го познавала като дете. Навеждам се и за кратко обвивам ръцете си около него.

— Толкова съжалявам!

След малко Хинтън се разтриса, като че така може да прогони спомените.

— Беше отдавна. Както и да е, исках да ти кажа: просто продължавай да работиш. По-лошо е, ако се озовеш сама. — Той протяга ръката си към мен. Монетата, която му дадох преди два дни в замяна на безопасното преминаване на татко, блещука върху дланта му. Забелязвам как ръката му трепери.

Вместо да взема монетата от него, аз се пресягам и сгъвам мъничките му пръсти около нея.

— Стори толкова много за мен — казвам, пъхвайки един стърчащ от косата му кичур зад ухото му. И говоря искрено.