Рассел Киркпатрик - През лицето на света

— Виж… — започна Фемандерак, ала стражът им обърна гръб и пое към стълбите. — В този проклет град има стотици стражи! Защо не можете да спасите онези отвън?

Ала само си хабеше думите.

Компанията се препъваше по моста. С последно усилие, увенчало седмиците на изтощение, изглеждаше, че ще успеят да прекосят моста преди уайдузите. След това щеше да е много несигурно дали щяха да успеят да се доберат до портите. Ала сега те бяха затворени…

— Не мога повече! — викна Лийт, обърна се и затича като бесен по стълбите, скачайки по три стъпала наведнъж.

— Лийт! Върни се! — повика го Фемандерак.

Манум чу вика и разпозна името на сина си. Вдигна глава, ала той не беше сред онези, които се бяха насъбрали да гледат смъртта им. Компанията изтрополи по последната дъска на Дългия мост и затича по тревата между моста и портите.

На сто ярда зад тях Тала, братът на Талон, се изсмя. Вратите бяха затворени. Страхливият Инструър нямаше да предложи никаква помощ. Щяха да свършат своето, меч на Джетарт или не, и да накарат онези глупаци да си платят за стореното.

Лийт търчеше край стената. Дано думите на стража се окажат верни! — мислеше си. Къде са тези портички? Това отнема прекалено много време!

Накрая откри една, но сърцето му се сви при вида на широкоплещестия пазач пред нея. Нямаше време да мисли. Взе една стомна, оставена край пътеката, покатери се на стената по най-близкото стълбище, отиде над злополучния страж и хвърли стомната. Онзи погледна нагоре в последния миг, ала не можа да се дръпне навреме.

Секунди по-късно Лийт дърпаше резето и се шмугваше в тунела. Надявам се някой да не я затвори зад гърба ми.

В другия край имаше още една врата! Беше заключена и отчаянието се стовари отгоре му.

Бяха минали хиляда години от брудуонската инвазия и последвалото построяване на стените. През цялото това време градът никога не бе нападан. Статутът му на финансова и политическа столица гарантираше безопасност, която никоя стена не можеше да осигури. Знаейки това, обитателите на града бяха свели армията до церемониалните стражи. И също така бяха занемарили поддръжката на стените.

Отчаяният Лийт се хвърли към вратата и незабавно бе възнаграден с пукот. Гнилото дърво край резето поддаде. Този път младежът се засили повече, но резето удържа. Нямам време за това , помисли си, докато дърпаше резето. С вик удари вратата трети път и този път тя се отвори. Болезнено се приземи на земята.

— Пуснете ни! — провикна се Кърр към стърчащите между бойниците лица. — Търсим убежище в Инструър!

Нямаше отговор. Фарр бе убеден, че чува смях от стените — или може би се носеше от уайдузите? Те вече почти бяха прекосили моста.

Тогава две неочаквани неща се случиха едновременно.

Отдясно, откъм основата на стената, долетя вик. Чудо, това беше Лийт.

— Насам! Насам!

През това време Парлевааг грабна меча от ръката на Перду и се хвърли към моста. Феннито скочи след нея.

— Какво правиш? — викна той.

Парлевааг тичаше, за да забави преследвачите, тъй като бе видяла, че отворената от Лийт порта е прекалено далече. Кърр хвана ръката на Перду и го повлече, викайки:

— Не можем нищо да сторим! Хайде!

— Тичайте! — подкани ги Лийт.

Фемандерак наблюдаваше развиващата се драма. Компанията затърча отчаяно; макар да не можеше да види Лийт, бе чула виковете му. Ала очите на философа бяха приковани към края на моста, където жената от Компанията стоеше сама с меч в ръка, очаквайки приближаването на уайдузите.

Членовете на Компанията се добраха до Лийт и отворената портица. За облекчение на младежа никой не бе затворил другата врата.

— Бързо! — окуражи ги той. Един след друг затичаха по тунела, влизайки в града: Фарр, Перду, Кърр, Хал, ходещ брудуонския воин, Манум и Стела. Сърцето на Лийт подскочи, когато тя прелетя край него, огромните й уплашени очи взиращи се право напред.

Индретт бе последна. На входа му тя се обърна и погледна към моста. Над тях много очи гледаха заедно с нея как Парлевааг спокойно поваля първия от уайдузите.

— Парлевааг! Насам, бързо! — извика Индретт, ала жената не се обърна. Манум взе съпругата си за ръка, опитвайки се да я отведе, ала тя нетърпеливо се възпротиви. Друг уайдуз пристъпи и изби меча от ръката на Парлевааг. Тя все така не потрепна, дори когато воинът се приготвяше да нанесе завършващия удар. Времето застина, сетне острието проблесна и Парлевааг тихо се строполи на земята.

Индретт изпищя, ала не се възпротиви, докато Манум я издърпа през тунела и затвори вътрешната врата. Макар членовете на Компанията най-сетне да бяха реализирали привидно неосъществимата си цел да достигнат Инструър, те се гледаха един друг не с радост, а с тъга в очите — някои вцепенени, други плачещи открито, всички нечовешки изморени. Индретт се пресегна и притисна Лийт към себе си, хленчове разтърсили слабото й тяло, образът на нейната приятелка по тъга завинаги запечатан в паметта й.