Рассел Киркпатрик - През лицето на света

— Колкото повече хора живеят на едно място, толкова по-лоши неща стават. И съответно пазителите на реда трябва да са по-организирани.

— Не ми харесва тук. Глупаво беше да се надяваме, че ще открием помощ.

Първоначално величественият град бе представлявал серия от сливащи се изображения, тъй непознати, че мозъкът на младежа не можеше да разтълкува видяното от очите. Постепенно формите и цветовете се превърнаха в сгради и хора, и двете представени в много по-големи количества, отколкото бе смятал за възможно. Широки улици, обградени от обширни жилищни сгради, се редуваха с тесни алеи, гъмжащи от хора и засенчени от извисяващи се сгради, в които очевидно бяха наблъскани стотици. През центъра на тези калдъръмени улици минаваха откритите канали, задръстени от отпадъците на претрупания град, сред които оставени без надзор деца си играеха с кучета и плъхове. Тук и там имаше сергии, привличащи гражданите както мед — мухи. Ала над шеметните цветове и противните миризми стоеше шумът: интензитетът му изглежда бе предназначен да зашемети момчето, родом от малко селце. Отляво глутница крастави псета лаеха и виеха, докато се бореха над нещо неизразимо; по-напред друг пазар бе източник на гълчава, където пронизителни гласове се надвикваха един друг; а някъде вдясно, от последните етажи на сграда, много по-висока от общинския дъб в селото, пищеше бебе, останало почти нечуто сред врявата. Лийт стискаше зъби и юмруци, сякаш подготвящ се да отблъсне многостранната атака.

Върху Фемандерак обаче градът сякаш имаше противоположен ефект. Напрежението на седмиците бродене се свлече от него, за да бъде заменено от шемета на града. Следван от все по-неохотния Лийт, той обикаляше пазарите, търсейки някакъв начин да се сдобият с храна и подслон. Лулеанчанинът подозираше, че той нарочно избира най-шумните места, без значение колко вероятно е да се сдобият там с търсеното. Фемандерак се наслаждаваше на шума и пъстротата по начин, неразбираем за Лийт.

Късно следобед, на поредната сергия в поредния пазар, философът най-накрая успя. Старица, която имаше сергия с обувки, се нуждаеше от помощ за стягането на дома си. Съпругът й бил починал преди година, оставяйки триетажната къща в немара, което положение впоследствие се влошило. В замяна на работата по къщата, жената (чието име бе Фоилзи) щеше да позволи на двамата да живеят в мазето и да им дава храна два пъти дневно.

— Но само ако работите здраво — предупреди ги тя. — Няма да хрантутя никого. Не го правех за дъртия Ферди, няма да го правя и за вас. И дръжте мястото чисто, инак сте вън.

Първата нощ в мазето се оказа изпитание. Стаята беше без прозорци и влажна, занемарена от доста време. Лийт чуваше драскането на някакво малко животинче — вероятно плъх — и не можеше да заспи въпреки умората. По някое време се оплака на Фемандерак.

— Поне сме в града и не чакаме пред онзи проклет мост — бе умореният отговор. — Утре ще почистим стаята. Всичко ще се нареди. Вероятно само няколко дни ще останем тук, сетне останалите ще дойдат и ще уредим аудиенцията при съвета.

По-голямата част от следващия ден разчистваха мазето, завличайки многобройни, привидно безполезни, боклуци на пазара, за които Фоилзи настояваше да получат добра цена. Нямаше и следа от плъховете, нито откъде може да са влезли.

Нейде следобед приключиха с мазето. Фемандерак се отправи на обиколка из пазарите. Лийт се опита да се отпусне на матрака, но непрекъснато му се струваше, че долавя шумолене в другия ъгъл на стаята. Отказа се и пое към стената.

Макар че щяха да са нужни много седмици, преди Лийт да свикне с мащабите и разположението на града, той се възползва от градската география. Крепостните стени се виждаха от квартирата, така че той успя да намери Иннската порта, отивайки до стената и тръгвайки по продължението й. По-късно щеше да узнае, че е прекосявал особено опасна част от града, ала никой не бе тъй дързък, че да го нападне посред бял ден.

Стръмни стълби се изкачваха по стената на равни интервали. Лийт избра най-близкото до портите стълбище и се покатери на широката стена. Оттук можеше да вижда всички, които влизаха или излизаха в града през Иннската порта. А тъй като стената беше и много висока, можеше да вижда през Алениус чак до другия край на Дългия мост.

— Какво търсиш на стената? — долетя глас зад гърба му.

Лийт сепнато се обърна. Мъжът носеше червено-черната униформа на пазач, отпуснал ръка върху дръжката на меча, с леко отегчено лице.