Рассел Киркпатрик - През лицето на света

Нещо го дръпна за ръкава и Манум понечи да го тласне, когато видя, че това е малко момченце.

— Какво искаш? — сопна се той.

— Извинете, господине — заекна хлапето, — дядо ми иска да поговори с вас.

— Той не можеше ли да дойде? Защо праща хлапе? Какво му има на този град?

— Елате, ако обичате — възпитано рече хлапето и отново го дръпна за ръкава.

Детето го поведе по лабиринт от тесни улички, отвел ги пред кафява дървена врата. Момчето потропа и след миг възрастен мъж отвори и ги подкани да влязат.

— Това е дядо — прошепна хлапето. — Спасили сте дъщеря му от уайдузите.

Старецът го отведе в малка всекидневна и го покани да седне. Бих могъл да мина без това , помисли си Манум. Имам нужда от време да обмисля нещата.

— Предполагам сега не е най-подходящият момент — изхъхри събеседникът му. — По-скоро би предпочел да останеш насаме със себе си. Чувам, че нещата не са се развили добре на срещата със старейшините.

— Изглежда знаеш доста неща — отвърна с вдигнати вежди Манум.

— Зная, че обмисляш прибързани действия. Ти спаси дъщеря ми, зарадва сърцето ми на старини. В замяна аз ще ти дам информация, която може да спаси живота и мисията ти.

— Какво знаеш за мисията ми? — Търговецът не можеше да повярва.

— Жизненоважно е да избягаш, преди уайдузите да изгубят търпение. В ръцете им са фермерите извън града и могат да предложат на старейшините размяна. Между двете порти има малка вратичка в стената, невидима отвън, през която би могъл да избягаш след спускането на нощта. Ще имаш по-голям шанс дори и от този, който острието на Джетарт би могло да ти даде.

Манум се взря с благодарност в ясните му очи.

— Как е дъщеря ти? — меко запита той.

Старецът въздъхна:

— Добре е. Семейството й се радва, че отново е сред нас, ала тя вече не е същата. Видяла е твърде много. Видяла е приятелите си да политат в пропастта и е живяла в ужас, че и тя ще сподели съдбата им.

— Всички трейканци проявиха смелост по време на бягството ни.

— За разлика от старейшините? — рече старецът, отново отгатвайки мислите на Манум с поразяваща точност. — Някога Инч Чантър беше гранично селце, пълно с ловци и воини, по всяко време готови да премерят сили с уайдузите. Ала границата бе преместена на запад и хората ни се изнежиха. Сега искат просто да бъдат оставени на спокойствие.

— Тъй и ще бъде, ако ми посочиш къде е портичката.

— Не искаш да губиш нито миг повече в този град — предположи правилно старецът. — Ала ако избягаш по светло, не ще ти останат много мигове на този свят. Бъди мой гост за вечеря.

Манум се изсмя, сърцето му облекчено за пръв път от много дни насам:

— Синът ми е жив, скоро ще мога да тръгна подире му. Дотогава за мен ще е чест да споделя трапезата на тъй мъдър човек.

В мрачината старецът отведе Манум до стената, сетне закрачиха наляво, докато не стигнаха до малката дървена вратица.

— Сбогом, приятелю — рече Търговецът. — Длъжник съм ти.

— Надявам се скоро всички ние да сме твои длъжници — прошепна възрастният мъж в отговор. — Сега извади меча, в случай че уайдузите обикалят около стените. Досега не са го правили и трябва да си в безопасност, ала не бива да рискуваме. — Той се замъчи с резето, дръпвайки го с видимо усилие. — Тази врата не е използвана от много години, не и откакто Инч Чантър бе аванпост в оспорвани земи. Изненадан съм, че резето се отвори тъй лесно. Може би е било смазвано неотдавна.

Старецът се усмихна.

— Бързо. Сега не е времето за шляене! Щом се озовеш на ерсето , тръгни на югоизток и карай през полето за около миля, докато стигнеш до тясна пътека. Последвай я, ще те отведе до ферма. Най-малкият ми син живее там със семейството си. Ако желаеш, те могат да ти дадат да пренощуваш.

— Спах достатъчно. Синът ми е на пет дни пред мен и не ще мога да отпочивам, докато не го намеря.

— Тъй да бъде! Фуир аф химин! Най-възвишеният да те пази!

Манум се провря през вратата, сетне затича през полетата на ерсето , приведен ниско, за да не бъде забелязан. Бяга около десет минути, сетне намери пътеката, описана от стареца. Не спря — дори не забави ход — край приветливо осветената ферма.

Около седмица по-късно Манум откри Западния път на север от Лейврок, крачейки неуморимо, без да обръща внимание на болката и на убийствената монотонност на крачките. При всяко възвишение се обръщаше назад, дирейки с поглед евентуални преследвачи. С напредването на дните изостави този навик, защото стана ясно, че не е следван.