Рассел Киркпатрик - През лицето на света

Ала в действителност беше и преследвачите се приближаваха. Въпреки настойчивите думи на възрастния Джетарт, който умоляваше да дадат на героя от Адунлок няколко дни преднина, старейшините не губиха нито миг и уведомиха уайдузите, че търсеното от тях вече не се намира зад стените на града. Моментално обсадата бе вдигната и воините се понесоха из полето с бърза крачка.

— Как така уайдузите знаеха в коя посока е поел спасителят ти? — гневно запита дъщеря си Джетарт. — Те буквално стъпваха в дирите му.

Тя поклати глава с насълзени очи:

— Старейшините трябва да са им казали. Що за начин да се отнесем към човек, сторил тъй много за нас! Предадохме го.

— Страхувам се за него — дрезгаво рече баща й, гърлото му напрегнато от емоция, — ала повече ме е страх за нас самите. Как ще задържим Ню Диър, след като на полето на морала отстъпваме така страхливо? Старейшините предадоха мъжа от Фирейнс, предадоха мен и всичко, за което се сражавах. Само едно нещо ми носи утеха. Острието ми отново е в достойни ръце.

Седмицата чакане край стените на Инч Чантър не бе охладила гнева на уайдузите. Някои бяха предложили да започнат да екзекутират пленниците — или да пленят още хора от околните ферми. По-умните съветваха благоразумие. Макар че лесно можеха да се сдобият с омразния чужденец, източните им съседи, омразни наследници на Първородните, имаха числено превъзходство. Всяко дело, което раздразнеше могъщите съседи, щеше да бъде разглеждано от Толмен като предателство и съответно наказано. Стратегията за оцеляване си оставаше същата — приспи бдителността им, така че да станат уязвими. Доказателствата за мъдростта на тази линия на поведение вече бяха очевидни, каза Тала — водителите на обсадения град бяха готови да им предадат беглеца, угоднически бяха се свързали с тях, горящи от желание да съдействат. В миналите дни, напомни братът на Талон, щели да бъдат посрещнати от воини, още много преди да са доближили стените на града.

Когато мина петият ден, а беглецът все още оставаше в града, дори и по-умерените от уайдузите започнаха да настояват за бързо разрешение. Ала на шестото утро дойде новината, че преследваният се е измъкнал под прикритието на нощта, отправяйки се към Лейврок. Това наля масло в огъня на и без това разпалила се дискусия. Тала стоеше начело на фракцията, жадна за мъст. За известно време размяната на удари изглеждаше неизбежна, ала водачът на другата фракция обяви, че ще поеме към дома.

— Трябва да сме в Адунлок за обявяването на новия жрец; неприсъствалите ще бъдат прокълнати. Пък и загубихме половината си хора заради коварните дървесни хора. Не можем да си позволим още загуби.

Братът на Талон се изсмя в лицето му, докато другият, придружен от още четирима, бавно пое към Клоувънхил, тъмно петно на западния хоризонт.

— Строшените слаби си тръгват безславно, дордето останалите сформират стакан, достатъчно здрав да поеме мъстта им. Погледнете, братя мои! Решете в сърцата си да не бъдете като тях. Наместо това покажете им главата на чужденеца! Нека нищо не застава на пътя ви! Нека всички решителни ме следват!

Малкият отряд се движеше встрани от главните пътища, пътувайки през полята денонощно, воден от несломимата воля на водача си. Обърнаха Лейврок нагоре с краката, ала не откриха новини за врага си. Пътят им сетне ги отведе по малоизвестна пътечка из планините, използвана от уайдузите в древни времена, преди Първородните да ги изтласкат. Тя отвеждаше до Западния път няколко мили южно от Инверел.

— Дедите ми са живели в тази долина — изръмжа Тала. — Погледнете тези ниви! Тук има повече храна, отколкото из целите ни земи. Братя мои, всички това ще бъде наше — и ще доживеем да го видим!

С доближаването до врага уайдузите се разделиха, оставяйки само двама да вървят по Западния път. Останалите поеха през равнините. Слуховете за присъствието им събудиха страх у местните. Деювър не бе виждал уайдузи от векове. Нашествениците взимаха колкото си искат храна, унищожавайки останалото, ала гневът им не се уталожваше.

Търговецът премина Деювър без инциденти, объркан, че все още не е срещнал сина си — и следа нямаше от него. Със сигурност се е отправил към Инструър? Освен ако спътникът му не е имал други планове. Ще ми се да зная кой е той! Ала притеснението нямаше да го пренесе по-бързо до Инструър, така че Манум изостави тези мисли и продължи пътуването си.

На два дни път от Инструър — според преценката на Кърр — откриха вир между два залесени хълма. Спряха да отдъхнат, а свежата минерална вода успокои болежките им.