Дженнифер Арментраут - Отпор

О, Боже, той беше ранен.

Опипах гърдите му и извиках. Цялата ми ръка беше в червено-синя кръв.

— О, не…

Някой ме извика. После извика и Деймън, но не обърнах внимание. Гледах Деймън в очите. Устните му бяха побелели, движеха се, но от тях не излизаха думи.

Това беше кошмар!

Не можеше да е истина!

Преминахме през толкова изпитания — извънземни нападнаха планетата ни и животът ни висеше на косъм. И накрая Деймън да умре.

— Не! Не! Не! — потърсих раната, куршумът го бе улучил в гърба.

Пистолетът не беше обикновен.

Тялото на Деймън започна да примигва и ужасът ме сграбчи за гърлото. Стиснах лицето му, отчаяно се борех за глътка въздух. Очите му бяха затворени.

— Отвори си очите! По дяволите, отвори си очите!

Краката ми трепереха. След миг се появиха Арчър и Ди и аз си спомних онзи зловещ случай, когато аз лежах на пода вкъщи. Тогава си мислехме, че сме свързани и ако единият умре, умира и другият. Но сега знаехме истината.

Не обърнах внимание на раздиращата болка в гърдите ми, на слабостта, която проникваше в мускулите ми и обхващаше цялото ми същество, нито на студа и смъртния хлад. Бях уморена. Сърцето ми бе уморено.

— Не! — изкрещя Ди и се хвърли до Деймън. Стисна го за раменете и мигновено премина в истинския си образ. Ярката й светлина наподобяваше ореол.

— Свести го, моля те. — Погледът ми се замъгли и аз се олюлях. — Моля те, моля те, излекувай го.

Арчър ме улови, но аз го избутах и впих ръце в Деймън. По лицето ми се стичаха сълзи.

— Какво… ще правим? — Не можех да откъсна очи от Деймън, а той ту просветваше, ту гаснеше, силната му светлина тлееше. Студ се разпростираше в мен като зараза. — Пистолетът… не беше обикновен… Беше един от онези… които ни даде Лор. Моля ви… направете нещо…

— Модифицирано импулсно оръжие. — Арчър сложи ръце върху моите. Лицето му бе сгърчено от напрежение. — По дяволите. Трябва да се уверим, че куршумът е излязъл. В противен случай…

Думите проникнаха в съзнанието ми и аз се свлякох на една страна — повече не можех да издържа. Отпуснах ръце безпомощно и вече не стигах лицето му. Не можех да говоря, дишах с мъка. С всички сили, колкото ми бяха останали, се опитвах да стигна до съзнанието на Деймън. Не… ме оставяй. О, боже… моля те, не ме… оставяй. Обичам те. Деймън, обичам те. Моля те, не си отивай. Моля те!

Арчър изруга. Погледът му скачаше между мен и Ди.

— Кити, аз…

Не усетих как паднах, но изведнъж се озовах по гръб, загледана в безоблачното небе. Беше красиво, но сърцето ми бе разбито. Гърдите ме стягаха и цялото ми тяло се скова.

Не. Не. Не.

Вчера вечерта ни очакваха и утрешният ден, и идните седмици и месеци, а сега не ни оставаха и минути. Лицето ми беше мокро от сълзи, сърцето ми почти бе спряло. Светът взе да гасне.

Обичам те. Обичам те. Обичам те.

Тогава аз и Деймън… Последва мрак.

Дойдох на себе си. Тялото ми бе изтръпнало и ме болеше, сякаш бях участвала в маратон. Чух странно писукане. Подразни ме, исках да се върна в забвението, където нямаше нищо. Не исках да си спомням, не исках да отворя очи.

Реалността бе някъде далече в съзнанието ми, студена, мрачна, потискаща, в която не желаех да се връщам.

Досадното писукане не ми позволяваше да се потопя в безпаметност. Всеки звук бе съпроводен от друг, който сякаш го преследваше. Заслушах се. Пръстите ми се свиха. По ръката ми премина трепет, после се разпростря по тялото ми.

— Кейти?

Познах гласа, но той ми причиняваше болка, защото ми напомняше за…

Не.

Не исках да се върна там. Не можех.

Една топла ръка стисна нежно моята.

— Кейти?

Писукането се усили, малко пламъче, което се бе разгоряло за живот. Сетивата ми се събуждаха. Усещах нещо хладно в гърдите си — сякаш бе заседнало там. Писукането ме подлудяваше. И тогава разбрах.

Монитор за сърце.

Чувах два звука един след друг. Значи два. Това беше… Усетих познат земен мирис и с последни усилия отворих очи. Поех си дъх.

Ди се бе надвесила над мен, а зелените й очи светеха с облекчение.

— Ето те и теб най-сетне. Тревожех се дали ще се събудиш.

Устата ми бе пресъхнала от страх. Взирах се в нея. Изглеждаше добре… може би малко уплашена. Косата й беше разрошена, лицето — бледо, но тя се усмихваше. Стисна отново ръката ми.

Бавно извърнах глава. Сърцето ми щеше да се пръсне. Боже.

Той лежеше там, матовата му кожа беше бяла като платно. Виждах част от лицето му, красив профил, изсечена челюст, идеално прав нос.