Дженнифер Арментраут - Отпор

Деймън мъчеше.

— Тя се изкачила на тези скали и само един смел воин я следвал неотлъчно до края. — Навлажних устни и се опитах да поема дълбоко дъх. — Разказа ми я, когато бяхме на разходка, преди да видим мечката. — Погледнах го — беше спокоен. — Ти ми каза… нещо за най-изумителните хора и за онова, което се крие в тях. — Замълчах и се замислих. — Каза го красиво.

Той се приближи и спря пред мен. Клекна, очите му искряха.

— Спомням си. Казах ти: най-красивите хора, чиято красота си съперничи само със сърцето им, са хората, които не си дават сметка за това. Или нещо подобно.

— Така беше. — Кимнах.

Той се усмихна.

— За теб говорех тогава. Тези думи бяха предназначени за теб.

Погледнах очите му и преглътнах. Мъчително.

— Нямаше представа колко си красива. Май и сега не знаеш колко красиво е онова, което се крие в теб. — Той внимателно протегна ръка и я сложи между гърдите ми. — Това е най-красивото нещо на света. Душата ти.

Очите ми се насълзиха; въздъхнах с облекчение, защото думите му… ме преобразиха. Аз не бях убиец. Не бях луда. Бях изтощена, а Деймън ме харесваше, харесваше и душата ми.

— Благодаря.

Той ме прегърна.

— Не бива да ми благодариш, това е истината.

— Този път поне не ти се смях.

— Да, все пак е утешително. — В гласа му се долавяше смях. — О, Кити…

От скалата виждахме как плътна, тъмна маса от облаци се носи по небето и гаси звездичките, само дето облаците не бяха облаци и гаснещите светлинки не бяха звезди. Деймън подпря брадичка на главата ми и ме погали по гърба. Усетих позната топлина.

— Всичко свърши.

Облегнах се на него и затворих очи. Да, всичко свърши.

Струва ми се, че през цялата нощ не мигнах. Може и да съм дремнал, но не помня. Помня само, че лежах до Кити и я гледах.

Тя се бе сгушила до мен, отпуснала глава на ръката ми. Бяхме у дома и преди да заспи, бе облякла една от ризите ми, която не бях обличал. Беше й доста голяма и рамото й бе съблазнително разголено.

Беше пленително. Галех я нежно през цялото време; тя се сгушваше в мен, притиснала тяло до моето.

Тревожех се за нея.

Когато разбра какво се е случило с майка й, се държа мъжки; бе дръзка, сърцата, уби Етан и стана свидетел на люта битка. Да, беше уплашена и побягна. Но запази самообладание, когато по-късно арумианците връхлетяха като ураган колонията и с незначителни загуби потеглиха към Северна Вирджиния.

По-късно вечерта разбрахме, че арумианците са си устроили пир с нахлулите луксианци; тя се радваше с всички, които празнуваха победата и края на това безумие. Не ни остана време да поговорим, да я утеша. Можех само да я прегръщам, докато заспи. Но не беше недостатъчно.

Скърбях за загубата и болката й от една ненужна и жестока смърт. Остана без семейство. Ракът бе погубил баща й, а моята раса — майка й. За щастие, последните й думи, преди да заспи, бяха обичам те . Любовта й към мен бе непокътната и това ме опияняваше. Съжалявах, задето не я опазих от рискованото начинание, но както обикновено се случва, не можех да върна времето назад. Просто трябваше да се науча да приемам изпитанията и да ги преодолявам заедно с нея.

Кити се размърда до мен, протегна се и ми напомни за прякора, който й бях дал. Усмихнах се, щом отвори очи.

— Здравей.

— Здравей и на теб.

Тя докосна гърдите ми и се взря в мен.

— Отдавна ли си буден?

— Май не съм затварял очи.

— Значи си ме гледал, докато спя?

— Може би — казах шеговито.

— Кучи син!

— Наричай ме както искаш, не ме интересува. — Прокарах палец по долната й устна. — Часове наред съзерцавах най-прекрасната гледка.

Лицето й пламна.

— Ласкателството ще те отведе далече.

— Това е целта ми.

— Добро момче — отвърна Кити и ме потупа по гърдите. Бях възбуден, но се постарах да не обръщам внимание. Тя зарея поглед из стаята и преметна крак върху мен. — Наистина ли всичко свърши?

Прегърнах я. Потръпнах от напиращи чувства.

— Да, поне така мисля. Животът ни ще бъде друг, всичко ще се промени.

Кити притвори очи и прехапа устни; нещо сякаш я тревожеше и аз застанах нащрек.

— Какво ще правим сега? — прошепна тя.

— Каквото поискаме.

Тя се обърна по гръб, но все така притисната до мен.

— Звучи прекрасно.

От кухнята се чу тракане на съдове. Очарователна усмивка грейна на лицето й.

— Ди и Арчър са станали.

— Да. Чух, че се движат из къщата. В кухнята има всичко необходимо, хладилникът е зареден, тъй че всичко ще бъде наред. Надявам се да са доволни. — Свъсих вежди. — Впрочем Арчър трябваше да спи в стаята на Доусън, но изглежда…