Дженнифер Арментраут - Отпор

— Да, знам какви са плановете ти. Ще стане. — Последва мълчание и изведнъж усетих, че се притеснявам. — Ще ти се обадя, ако изскочи нещо.

Докато разговорът приключи, двамата с Ди бяхме станали на крака.

— Какво става?

Той мушна телефона в джоба си.

— Забелязали са Нанси.

— Какво? — извиках аз. — Кажи нещо повече.

Арчър дойде до масата и се подпря на облегалката на стола.

— Люк не знае точно по кое време е било. Май вчера вечерта. Но е дочул, че е близо до Джорджия. Може би ни търси.

— По дяволите — рекох. Това не ми харесваше. Значи не всичко бе свършило. Не и след като тя беше…

— Люк е бесен. Ще я ликвидира.

— Как така?

— Ами така. Още преди време искаше да я убие. Никога не е имал намерение да й върне основите.

Искрено се зарадвах, колкото и жестоко да беше. Но всъщност не ме интересуваше как изглежда отстрани.

Арчър се почеса по брадата.

— Боже, тази жена може да е навсякъде. Тя е непредвидима… — Той млъкна и погледна часовника на стената. — Джорджия… ние пристигнахме сравнително бързо… О, по дяволите. — Той се обърна към нас.

Хукнах към входната врата. Нанси е имала предостатъчно време да стигне дотук, но не можех да си представя, че е толкова глупава, та да тръгне да ни отмъщава. Отворих вратата, изхвърчах на верандата и огледах двора. Въздъхнах, щом забелязах Кити пред нейната къща. Беше клекнала и скубеше бурените от саксиите с цветя.

Затичах се към нея и тя вдигна глава. Наведох се, без да кажа дума, грабнах я и я притиснах силно.

— Хей. — Гласът й бе приглушен. — Всичко наред ли е?

Вдигнах я и я завъртях.

— Да, просто ми липсваше — казах.

— Нямаше ме само пет минути.

Пуснах я на земята. Не знаех дали да й кажа за Нанси. Може би не беше разумно да крия от нея, но, ей богу, не исках да й съобщавам лошата вест. Не и след всичко, което преживя, не и когато се осмели да гледа напред, мислейки съвсем доскоро, че това е невъзможно.

— Понякога си доста странен — рече тя и се усмихна. — Но аз… — Каквото и да се канеше да каже, свърши с предупредителен вик.

Времето забави хода си. Обърнах се. Зад нас стоеше Нанси, от плът и кръв. Косата й стърчеше на всички страни, а хубавият й костюм бе съсипан. Държеше пистолет. Приличаше на глок, но модифициран в друг вид оръжие.

Смъртоносно.

За миг видях като на лента какво ще се случи. Стори ми се, че мина цяла вечност. Срещнах погледа на Нанси и омразата в очите й ми каза всичко, което трябваше да знам. Тя нямаше да ме убие.

Не.

Тя искаше аз — като последна награда — да страдам.

Пистолетът не беше насочен към мен.

Нанси се усмихна.

— Ти съсипа всичко.

Трябваше ми време, няколко секунди, да призова Извора, но не бях готов да поема този риск. Преди да довърша мисълта си, вече държах Кити, която бе вдигнала ръка, за да използва дарбата си. Свалих я. Само една синя искра припламна, последвана от тихо изпукване.

Погледнах Кити.

От къщи долетяха викове, чух как Ди изпищя от ужас и смъртоносна ярост. Последва мълния от Извора и Нанси се просна на земята. Мъртва.

А сетне се възцари тишина.

Погледнах надолу между мен и Кити. Нещо не беше наред с пуловера й. Сякаш бе опръскан с червена боя…

— Кити? — възкликнах аз.

Но това не беше нейната кръв.

Слава богу, не беше нейната кръв.

Така и не разбирах какво бе станало. Нищо не усетих. Колко странно. Никога не бях прострелван, но съм смятал, че ако куршум разкъса тялото ми, ще боли. Но не болеше.

В гърба и гърдите ми избухна огън.

— Деймън? — прошепна Кити.

По дяволите.

Опитах да си поема дъх, но не можах. Не откъсвах очи от нея; исках да остана прав, но мозъкът ми не можеше да управлява краката ми. Паднах на една ръка. Усетих топлата течност, която се стичаше по корема ми. Ръката ми не удържа тежестта и аз се строполих на една страна.

Кити се надвеси над мен, озовах се по гръб; виждах красивите й очи — очи, които се бяха превърнали в смисъл на живота ми.

Но сега те гледаха, широко отворени от страх, и блестяха така, че исках да я докосна, да се уверя, че е добре. Вдигнах ръка да я погаля, но не успях. Ръката ми бе като отсечена.

— Деймън!

Опитах се да й отвърна, но само се взирах в очите й. Тя се приведе над мен, допря устни до моите, произнасяйки името ми. Помислих, че ако умра, ако това ще бъде краят, тя ще е последното нещо, което виждам.

— Деймън? — Сърцето се блъскаше в гърдите ми, но нещо с него не беше наред — сякаш бе изтощено. По гърба ми пълзеше огън, но знаех, че не аз съм ранена, а Деймън.