Дженнифер Арментраут - Отпор

Погледнах Ди, а после бързо извърнах глава към съседното легло. Боях се да мигна от страх, че той ще изчезне. Треперех.

— Аз… аз съм будна?

— Да.

Дъхът ми секна, но от радост.

— Не разбирам.

Тя се отдръпна, провесих крака от леглото.

— По-полека, не бива да се вълнуваш.

Не й обърнах внимание, дръпнах лепкавите неща от гърдите си и стъпих боса на пода. Едва тогава разбрах, че съм с болнична пижама.

— Не разбирам — повторих.

Ди отиде до леглото на Деймън и се усмихна уморено.

— Куршумът беше обикновен, но в него имаше електрически заряд, в нещо като капсула. Ако беше останал в него по-дълго, щеше да го убие… — Тя замълча и поклати глава. — По всички закони трябваше да е мъртъв, но той издържа.

Издържал е.

Краката ми се подкосиха, но аз се запрепъвах към леглото му. Гледах как гърдите му се повдигат равномерно. Той беше жив. Дишаше. Сърцето ми ликуваше.

Не можех да говоря от щастие. Протегнах се и докоснах ръката му. Кожата му бе топла и суха. Дъхът ми отново секна.

— Арчър се обади на генерала и му каза за случилото се. Наблизо имаше военни и той изпрати хеликоптер, за да ви вземе.

Ръката ми потрепери, докато я плъзгах по неговата.

— Военните ви докараха тук. Намираме се във военна база в Мериленд. Лекарите са добри — обясни тя. — Успяха да извадят куршума. Казват, че… Деймън ще се оправи, Кейти.

Приведох глава до гърдите му и чух — чух сърцето му да бие с ритъма на моето.

— О, боже… — Приседнах на края на леглото, без да отлепям ухо от гърдите му. — Моля те… кажи ми, че не сънувам — прошепнах и очите ми се напълниха със сълзи. — Кажи ми, че това не е жесток сън. Моля те.

— Не е сън, кълна се. — Тя се приближи до мен и ме прегърна нежно. — Истина е. Той ще се оправи, Кейти.

— Благодаря ти — рекох с глас, натежал от чувства. — Кажи на Арчър, че съм му признателна.

Ди отвърна нещо, но изобщо не я чух. Слушах сърцето на Деймън. После разбрах, че е излязла от стаята. Седях на леглото и вече нищо не можеше да спре сълзите ми. Те се стичаха по лицето ми и мокреха тънкото синьо одеяло, затъкнато под мишците му.

Минаха минути. Може би часове. Не се движех, нямах сили, а и не исках. Сърцето ми биеше в ритъм. Неговото — също. А след миг затуптя като лудо — една тежка ръка обгърна кръста ми. Вдигнах глава, сепната и изпълнена с надежда.

Очите ми срещнаха два ярки смарагда.

— Деймън — рекох задъхана. Сълзите рукнаха и замъглиха очите ми.

Разтвори бавно устни.

— Не плачи, Кити. — Той се протегна и с неимоверни усилия избърса сълзите ми. — Хайде, не плачи.

Сърцето ми се сви.

— Мислех си, че никога… няма да чуя гласа ти отново. Че вече те няма. — Не можах да продължа. Сграбчих ръцете му и ги целунах.

Той изстена.

— Нима бих те оставил?

Потреперих.

— Чух те — рече той и се опита да седне.

— Недей — отвърнах. Обзе ме страх.

— Аз те чух на двора. Кити, не бих те изоставил. Никога. А сега… ела тук и ме целуни.

— Но ти… ти пое куршума вместо мен, Деймън. — Едва дишах. — Тя искаше да ме застреля, ти… ти можеше да умреш. Мислех, че си умрял.

Той се взря за миг в мен, като че ли ми бяха пораснали магарешки уши.

— И какво трябваше да направя?

Втренчих се в него през сълзи.

— Обичам те — рече той с грейнали очи. — Ако животът ти е в опасност, аз ще те предпазя. Това ни кара да правим любовта. Нали?

— Да — прошепнах, все още слисана. Говореше така, сякаш нищо не се бе случило.

— Пак бих го направил.

О, боже.

— Деймън, аз… благодаря ти.

Той се намръщи.

— Няма нужда.

— Напротив.

Усмихна се.

— Добре тогава. Ела и ме целуни.

Точно това и направих. Приближих устните си до неговите и го целунах нежно, наслаждавайки се на топлината и вкуса им.

— Обичам те и всеки миг ще го доказвам.

— Хубаво обещание. — Той подръпна косата ми и аз вдигнах глава. — Къде… се намираме?

Повторих му с няколко думи онова, което Ди ми съобщи.

— Лекарите се чудят как си оцелял. — Избърсах сълзите в рамото си. — Но не знаят, че си инат.

Деймън се изсмя сухо и стисна здраво ръката ми.

— Нали знаеш, че обичам предизвикателствата.

Сърцето ми подскочи; спомних си тези думи. Каза ми ги в деня, когато научихме, че сме свързани; той ми предложи, а аз му отказах. Наведох се и го целунах по челото. Затворих очи и благодарих — на бог, на всяко божество и пророк, които знаех.

— Аз също, Деймън, аз също.