Дженнифер Арментраут - Отпор

— Деймън. — Засмя се тя.

Въздъхнах.

— Знам. Да обърна нова страница и прочие. — Понечих да стана. — Я по-добре да сляза долу…

Тя плъзна ръка около врата ми и ме дръпна надолу. Не се възпротивих. Станеше ли дума за Кити, волята ми се изпаряваше. Особено когато ме целуваше. Беше топла и мека под мен, а целувките й ме омайваха. Усетих пръстите й по гърба ми, после надолу под пижамата.

Прекрасно.

Забравих, че бях тръгнал да оглеждам стаите, забравих кой е на долния етаж… Тя впи леко нокти в кожата ми, аз пъхнах ръце под ризата й, усетих гладката й плът. Желаех я. Всеки миг. Имахме време пред себе си. По-късно през деня. Довечера. Утре. Седмицата, месецът, годината бяха наши. Най-сетне имахме бъдеще, чакаха ни много щастливи мигове.

Ала точно сега тя се нуждаеше от мен.

Спусна ръцете си отпред, докосваше ме бавно, страстно. Простенах. Знаех, че се нуждае от нещо повече . С усилие на волята, каквато не подозирах, че имам във важни моменти, се отдръпнах леко от нея. Хванах ръцете й, за да ги виждам. Тя свъси вежди и ме изгледа с дълбоките си сиви очи. Целунах я нежно.

— Как си? — попитах я с глас, който идваше от сърцето ми.

— Добре, аз бях…

— Не питам за това. — Седнах в леглото, малко встрани, за да потисна обзелото ме желание. Бях готов да се отдам на фантазиите си и да правя с нея чудеса. — Как се чувстваш след… вчера?

Тя застина за миг, въздъхна и затвори очи.

— Не искам да мисля за това.

— Кити…

— Не искам. — Тя застана на колене и нежно обгърна лицето ми с длани. Когато заговори, сърцето ми затуптя лудешки. Болката й бе съсипваща. — Знам какво си намислил и те обичам. Но Деймън, не съм готова. Когато мисля за това, ми се иска да блъскам, да руша или да се свия в себе си безутешно. Не искам да се връщам назад. Загубих татко — толкова много болеше, че не исках да живея. Сега желая само теб. Мисля само за чувствата, които ще изпитам с теб. Ето от това се нуждая.

Останах неподвижен, после скочих, грабнах така ценното пакетче от личния си запас и се върнах в леглото за секунда.

— Твой съм.

Гледахме се още секунда, а после тя съблече ризата.

Не дишах.

Прокарах пръсти по извивките на тялото й.

— Колко си хубава. — Целунах вдлъбнатинката до шията й. — По-силна си, отколкото мислиш. — Допрях устни зад ухото й. — За мен си съвършена.

Накарах я да легне по гръб, мушнах се между краката й и вложих всичките си чувства. С любовта си й помогнах да изтласка мрака назад.

Взехме душ, облякохме се и слязохме долу точно навреме, за да излапаме остатъците от изстиналите яйца с бекон. Арчър и сестра ми ни зяпаха, сякаш знаеха защо чак сега слизаме на закуска, но аз пет пари не давах. В усмивката на Кити имаше тъга, но тя се усмихваше, защото й бях дал това, от което имаше нужда.

След закуската тя се извини и стана. Надвеси се над мен и ме целуна по бузата.

— Ще изляза малко навън. Нали нямаш нищо против?

Понечих да я последвам, но разбрах, че иска да остане сама. Трябваше да положа усилия, за да не мръдна от стола. Но преди Кити да излезе я хванах за ръката и я дръпнах надолу. Целунах я така, сякаш ми беше за първи път. Страстта ми я върна към вълшебните мигове в стаята.

Арчър се покашля.

— Е, все едно ни няма.

— Гледай си работата — измърморих аз и пуснах Кити. Лицето й бе зачервено. Махна неловко и излезе от кухнята. Облегнах се назад и стрелнах Арчър с поглед. — Затваряй си устата.

Той вдигна ръце и стана от масата. Взе боклука и го хвърли в кошчето под мивката. Намръщих се.

— Познаваш кухнята ми като петте си пръста.

Арчър изсумтя.

— Как е тя? — попита Ди и се настани до мен. Въздъхнах.

— Както може да се очаква.

Очите й се изпълниха със състрадание.

— Не знаех, че Етан е наредил да убият майка й. Кълна се. Иначе щях да ви предупредя.

— Знам. — Потупах я по ръката. — Кити също.

— Ужасна работа — обади се Арчър и затвори шкафа. — Май ще е по-добре да изчезнем оттук за известно време.

— Да — измърморих аз. Мислех за Кити. Надявах се, че скоро ще се съвземе, но от личен опит знаех, че мъката не отминава лесно. Тя те разкъсва отвътре. — Аз ще се погрижа…

Телефонът на Арчър иззвъня. Той се намуси и вдигна.

— Какво става, Люк? — попита и взе чиста кърпа за чинии.

Кой би си помислил, че Арчър е такъв домошар? Погледнах Ди, а тя му се усмихваше, като че беше ангел небесен.

— Моля? — обърна се той бавно и лицето му се изопна. — Не. Изобщо.

Застанах нащрек.

Той ме погледна.