Дженнифер Арментраут - Отпор

— Боже… — промълвих разтреперана.

Обърнах се назад и видях поредния луксианец, който бе уловен във въздуха и бе изяден. Същинска вакханалия! Никога не бях виждала подобно нещо. Въпреки цялата бруталност на сблъсъка изпитах възхищение — проблясъците светлина и тъмните сенки се сблъскваха в удивителен контраст.

Отнякъде изникна тяло и се втвърди пред нас — високо същество с полирана като обсидиан кожа. Започна да се оформя. Остри скули. Прав нос. Голи гърди, кожени панталони. Изрусена до бяло коса.

Лото застана пред нас, отметнал глава назад. По алабастровата му кожа се стичаше блещукаща синя течност. Ухили се зловещо.

— Време е за вечеря.

Преди някой от нас да отговори, той се върна обратно в… дори не знаех как да го нарека. Може би така е било по време на индианските войни, когато стотици бели са били избивани до крак. Истинско клане — заслужено, но кърваво клане.

Синкавата течност се сипеше навсякъде, светлините в градчето гаснеха като строшени електрически крушки. Луксианците и арумианците падаха върху покривите на къщите и те се рушаха. От откачащите се жици хвърчаха искри. Сред сградите лумнаха пламъци; една от тях се взриви и горещата вълна стигна до нас. Последва втори взрив. Огънят прониза небето, писъци се носеха отвсякъде и отекваха в тавата ми. Стори ми се, че Деймън ме повика, но не можех да откъсна поглед от погрома.

Повдигаше ми се.

Но и аз бях убивала. Мисълта ме връхлетя като ударна вълна. Гледката пред очите ми се размаза. Колко пъти бях убивала? Не можех да ги преброя…

— Кити, успокой се… — каза Деймън и ме хвана през кръста. Погледите ни се срещнаха. Не можех да повярвам, че насред касапницата може да има такава красота. — Успокой се, Кити. Всичко свърши.

Наистина ли? Хвърлих поглед към… всяващото ужас зрелище. Отдръпнах се.

Изведнъж усетих, че имам нужда да… И аз не знаех от какво. Кожата ми бе изпъната. Огън ме гореше отвътре. Трябваше да се махна оттук, от Деймън, от всичко.

Бях объркана. Хукнах с всички сили, но този път не гонех никого. А може би гонех себе си. Не знаех, не разбирах. Просто бягах; едва когато подминах колонията и поех по стръмна пътека, осъзнах, че тичам по Сенека Рокс.

Катерех се трудно, подхлъзвах се и колкото по-високо се изкачвах, толкова по-тежко дишах. Вече не можех да поема дъх, не можех и да мисля. Беше някаква лудост. Не бях сигурна, че не се саморазрушавам. Докато вървях по неравната пътека и се препъвах в камъните и дребните храсти, отново си спомних какво стана с Кариса. Все едно я бяха пъхнали в микровълнова печка.

Когато стигнах до малка площадка над зейнала пропаст, краката вече не ме държаха. Спрях. Спрях да вървя, спрях да мисля, спрях да се катеря. Дишах дълбоко, вдигнах брадичка, погледнах нагоре и кълна се, видях призраци, видях как Доусън и Бет ме гледат отгоре. Сведох поглед надолу.

Нямаше призраци.

Това бе спомен, разговор за онова, което ги бе сполетяло. Всичко започна оттук. Доусън излекува Бет, след като тя падна от скалите. Чичо й се свърза с Дедал…

Всичко започна с Доусън и Бет.

— Кити?

Затаих дъх, щом чух гласа му. Наведох глава и бавно се озърнах.

Всичко свършваше с мен и Деймън.

Стоеше на пътеката и гледаше със светнали очи. Гърдите му се повдигаха бързо като моите.

— Кити — повтори той.

Стъпи на площадката, а аз потъвах в нереалното. Отстъпих назад към гладката скала. Затворих очи и видях мама — не беше със сини очи, а с лешникови, а когато си поех въздух, от гърлото ми се изтръгна ридание. Видях Етан в кухнята у нас, а после и на верандата у Деймън, когато го срещнах за първи път. Видях Блейк и неговата безгрижна, прелестна усмивка, която криеше толкова много тайни. Видях Кариса, за която никога нямаше да чуя вече, а сетне видях безброй лица, чиито имена не знаех.

— Кити — опита Деймън отново и аз отворих очи. Видях го. — Какво ще правим?

Ние. Не ти. Ние.

— Не знам — признах шепнешком. — Помислих… Исках да избягам от ужаса долу.

— Разбирам те.

Така ли? Отстъпих още крачка назад, без да откъсвам поглед от него. Беше очевидно. Аз не се саморазрушавах. Седнах. Или по-скоро, тупнах на земята. След време си спомних нещо странно.

— Това… това е легендата за Сноубърд.

Той ме изгледа тревожно, сякаш се боеше, че наистина съм си изгубила ума.

— Какво каза?

— Историята, която ми разказа. — Обърнах се и погледнах над гребена на хълма. Мускулите ме боляха. Бях много, много уморена. — Прилича на легендата за принцеса Сноубърд.