Дженнифер Арментраут - Отпор

— Бягай! Бягай! — нареди един от мъжете, а после и петимата изчезнаха по същия път, по който бяха влезли — през прозорците. Исках да им посоча вратата, която бе на две-три крачки от тях, но Деймън посегна към пистолета в ръката ми.

Аз се отдръпнах рязко назад и стиснах оръжието по-здраво.

— Кити…

Отправих поглед към мъртвата луксианка, която беше асимилирала майка ми. Внезапно отвън се разнесе страхотен шум. Беше ден, а десетки светкавици цепеха въздуха. Деймън изруга — беше раздвоен между мен и сестра си. Решението взех аз.

— Не всичко е свършило — казах твърдо.

Той бавно тръгна към мен, сведе глава и ме погледна.

— Свърши, Кити. За нас свърши.

— Не. — Още не. У мен се трупаше енергия, гняв и дързост. — Не.

— Кити…

Хукнах към входната врата. Деймън ме настигна точно когато я отворих.

Хаос.

Дузина луксианци и няколко основи вилнееха в двора. Не виждах Ди и Арчър, по земята се въргаляха тела на хора и луксианци. Изстрели от импулсните оръжия и от Извора прехвърчаха из въздуха. Луксианците имаха надмощие, светлината, която струеше от тях, беше ярка като слънцето.

Битката бе ожесточена и напомняше на онази във Вегас. Дърветата наоколо бяха овъглени и над тях се виеше черен дим. Носеше се мирис на изгоряло, от който ми се повдигаше.

Луксианците мятаха мълнии по мъжете в черно. Един бе уцелен в гърдите и отлетя до верандата. Изстрел от импулсно оръжие полетя към нас, но с Деймън реагирахме светкавично и той разби стъклената врата отзад.

С крайчеца на окото си видях Арчър да притичва през алеята, стреляйки с пистолет като този, който използвах срещу Етан. Целеше луксианците, ловко отбягвайки ударите им. Един падна… после още един и още един. Телата им примигваха, а след тях оставаше съсухрена обвивка.

Тогава видях, че Ди се е скрила зад колата на мама. През няколко секунди ставаше и атакуваше луксианците с мълнии от Извора.

Деймън мина зад мен, а в този момент основа се втурна към верандата. Той отстъпи назад и бяла светлина обви ръката му. Прескочи парапета и повали основата, преди онзи да успее да мръдне.

Дявол да го вземе, Деймън беше като нинджа.

Обзета от гняв, настървено стрелях по луксианците, докато патроните свършиха. Уцелих неколцина. Бяха ранени, но не и мъртви, ала Арчър ги взе на мушка и ги довърши с Извора.

Изтичах надолу по стълбата, хвърлих пистолета и видях как още основи се спускат към Деймън и неговата жертва. Беше го яхнал и само миг го делеше от смъртоносния удар.

Сърцето ми се качи в гърлото, когато откъм къщата на Деймън полетя мълния от бяло-червена светлина. Изкрещях името му, но беше твърде късно. Енергията го удари по рамото и го просна по гръб. Лицето му се сгърчи от болка, а от устата му изригнаха ругатни.

Деймън премина в истинския си образ и скочи на крака, но бялата светлина бе прорязана от червени ивици. Кипеше от гняв, а в мен се надигаше ожесточение. Вперих поглед в основата в съседния двор. Статичното електричество изпука по ръката ми. Яростта скрепи клетките ми, смеси болка и гняв и избухна като ударна вълна.

Колата на майка ми се затресе и Ди отскочи назад. Погледна ме с широко отворени очи, а черните й къдрици се развяха около главата й. Понечи да отвори уста, но думи не излязоха.

Мощта на Извора напомняше ураган. Уцелиха експлоръра, той се вдигна на две гуми, обърна се и се затърколи към основата. И след това проклетникът побягна.

Мозъкът ми работеше на пълни обороти. След миг хукнах след него. Чух някой да крещи името ми, но не можех да спра. Набирах скорост, мощна енергия вилнееше в мен.

Стигнах до гората и чух в съзнанието си, че ме викат. Продължих напред, набирайки все по-голяма скорост. Сърцето ми блъскаше като електрически чук, пулсът ми напомняше маха на крилете на уловено птиче.

Лицето ми гореше, косата ми се развяваше. Удрях се в клоните, които ме шибаха по лицето като камшици и късаха парчета от дрехите ми. Но не ме спряха. Прескачах камъни и дънери, мускулите ми пищяха от нечовешкото усилие.

Носех се през гората по петите на основата. Някъде в дълбините на съзнанието ми просветна лампичка. Дали бях тествана достатъчно? Дали енергията, която бълваше в мен, можеше да ме погуби, както бе станало с Кариса? Горях отвътре, изпълваше ме убийствена ярост, чувство на безизходица и мъка, което сякаш извираше от бездънен кладенец. Не можех да повярвам, че сърцето ми бие толкова бързо, без да се пръсне.

Кити!

Отново чух гласа, мислех само за основата и как да сложа край на това, без някой от тях да успее да се измъкне.