Дженнифер Арментраут - Отпор

Тежки стъпки отекнаха по коридора, в трапезарията. Напрегнах се, защото знаех, че не е нито Ди, нито Арчър. Планът да се приберем и луксианците сами да дойдат при нас, се оказа перфектен.

В кухнята влезе Етан Смит.

Кучият син влезе, сякаш си беше у дома — спокоен и без паника. Проклетите му черни панталони и бялата му риза даже бяха изгладени.

Понечих да извадя заредения пистолет, но преди да успея, Смит заговори:

— Дори не си помисляй. Знам, че не изпълнявате заповедите. Ти си костелив орех, но сестра ти ме изненада. Играта свърши. — Мина покрай нас, без да ни погледне. Отиде до масата, вдигна един от столовете и седна. — Сестра ти и онзи с нея ще бъдат убити, преди да си мигнал, ако ме ядосаш. Имай го предвид.

Гняв се надигна в гърлото ми.

Етан хвърли поглед на мъртвата луксианка, след което виолетовите му очи се плъзнаха към нас. Той цъкна тихо.

— Деймън Блек, толкова надежди възлагах на теб.

Трябваше да положа усилия да не му пратя задника в космоса.

— Странно. Говориш като някого, когото вече познавам. И тя се разочарова от мен.

Той повдигна вежди.

— Хм. Чакай да отгатна. Нанси Хъшър?

Нямах морални задръжки.

— Да не би да се познавате?

Етан лениво прокара пръсти по панталоните, после преметна крак върху крак.

— Не съвсем. — Протегна ръка и два от столовете се изправиха. — Седнете.

— Не, благодаря — отвърнах, а Кити дойде до мен. Не знаех в какво състояние е в момента.

Етан се усмихна зловещо.

— Нямате право да избирате. Сядайте или ще накарам онези отвън да убият сестра ти. Бавно.

Гневът се разнесе по тялото ми, изгаряше ме като киселина. Изгледах Старейшината с омраза.

— Добре, ще седнем — обади се Кити с учудващо спокоен глас.

Погледнах я — лицето й беше бледо, очите — малко подути, но погледът й беше остър като нож. Взех ръката й.

Етан се засмя.

— Кажи ми, Деймън, какво те накара да се влюбиш в човешко същество?

Как можех да отговоря на такъв въпрос? Седнах на стола до Етан, така че Кити да е по-далече.

— Защо искаш да знаеш?

— Любопитен съм. — Той кипна глава. — Отговаряй.

Изскърцах със зъби.

— Има ли нещо у нея, което не харесваш?

— Ами тя е човек. — Той я огледа бавно и сви устни. — Мутант, но все пак човек.

— Е, и? — предизвика го Кити. Етан не й обърна внимание.

— Тя е човешко същество, Деймън.

— Това за мен няма значение.

— Така ли? Защото аз си спомням онзи Деймън, който мразеше хората, мразеше онова, което сториха на брат му, и нещастията, които донесоха на семейството му — отвърна Етан. — Помня онзи Деймън, в който толкова много вярвах.

— Не бях прав да мразя хората за онова, което стана с Доусън. Бет не беше виновна, нито фактът, че той се влюби в нея. Вината беше на Дедал.

— Организация, ръководена изцяло от хора.

Присви очи. Трябваше да го предизвиквам да говори и да внимавам какво мисля, за да не разбере какъв е планът ни.

— Благодаря за пояснението.

Той не се трогна.

— Нима искаш да кажеш, че ако брат ти не бе срещнал онова момиче, нещата нямаше да са различни. Същото е и с теб. Може би целият свят щеше да е различен. В крайна сметка действията ви във Вегас ни дадоха идеалната възможност.

Стиснах зъби. Онова момиче. Помня, че нарече така Кити; тогава не го намразих, изпитах само презрение, но сега го ненавиждах.

— Знаеш ли какво, Етан? — Усещах погледа на Кити. — Нищо не бих променил дори и да можех. Нито пък Доусън. Помисли си добре.

В лилавите му очи проблесна бяла светлина.

— Виж, Деймън, когато родителите ти пристигнаха тук, бяха живи.

За миг спрях да мисля. В думите му нямаше логика.

— Какво? — обади се Кити.

Етан дори не я погледна. Впи поглед в мен, сякаш щеше да ме покани на вечеря.

— Ами ако хората са ги убили? Какво щеше да си помислиш тогава? Дали пак щеше да ги обичаш?

Едва се сдържах да не избухна. Облегнах се назад и го изгледах с недоумение. Отново почувствах, че Кити ме гледа, но не бе нужно да мисля много, за да отговоря.

— Да. Пак щях да изпитвам същото.

Той ме погледна с любопитство.

— А те… били ли са живи? — попита Кити.

— Няма значение — сопнах се аз. И това беше самата истина. Това вече нямаше значение. — Това са глупости. Отначало докрай. — Стиснах юмруци. — Какво искаш, Етан? Да завладееш света?

— Световно господство? — Етан се разсмя. — Голямо клише. И много глупаво. Пукната пара не давам за власт над тази планета или над която и да е друга.