Дженнифер Арментраут - Отпор

Кити падна на колене, сведе брадичка до гърдите си и извика.

Обърнах се към нея.

— Кейти… скъпа, аз… — Нямаше какво друго да кажа, освен: — Много… много съжалявам.

Тя изведнъж се хвърли напред и опря ръце на пода. Отметна глава и нададе писък, изпълнен с мъка и непреодолима печал.

Всичко започна като слабо трептене под краката ми, но после се усили — масата се разлюля, чашите и чиниите в шкафа затракаха. Последва тътен, от който къщата простена и от тавана се посипа мазилка. Падна един стол, след него втори. Някъде в хола се разби прозорец.

Кити щеше да разруши къщата.

— По дяволите.

Клекнах до нея, прегърнах я и я притеглих по-близо. Тя трепереше неудържимо. Взех я в скута си и хванах с ръка косата й, притиснах лицето й до гърдите си. Но това не заглуши риданията, които разтърсваха тялото й.

Боже, не знаех какво да правя. Не знаех как да облекча страданието й, а в този момент не ме интересуваше нищо друго.

— Кити, момичето ми, всичко ще бъде наред — рекох, допрял устни до главата й. — Тук съм, Кити. Държа те. Тук съм.

Тя сякаш не ме чуваше, само зарови глава в мен, гърдите й се повдигаха, сърцето й биеше лудо. Сви се на две, а страдалческият й плач буквално ме убиваше.

Трябваше да се досетя.

Но нямаше как да разбера дали луксианецът е в къщата, или не. Скоро щяха да дойдат и други, но при все това аз я притиснах отново и погледнах тавана. В средата се бе образувала пукнатина, но иначе къщата вече не се тресеше, само основите й от време на време се разклащаха леко.

Галех я по гърба и продължавах да я целувам, но вече усещах наблизо луксианец. Когато входната врата се разтвори с трясък, чух Ди да ме вика по име.

— Тук сме, вътре.

Кити трепереше в ръцете ми, макар риданията да бяха затихнали.

— Какво става…? — Ди се закова на място в коридора пред кухнята. Погледът й се стрелна към останките на луксианката, после към нас. — Кити?

Появи се Арчър и я прегърна. Беше разбрал какво става. Отново се обърнах към Кити, погалих я и сведох глава на рамото й.

След миг Ди изкрещя — явно Арчър й бе казал какво се е случило. Тя коленичи до Кити и се опита да я гушне, но аз я държах в прегръдките си и за нищо на света нямаше да я пусна.

— Усетихме, че къщата се тресе — каза Ди и впери поглед в мен. — Зная, че не трябваше да идваме, но се разтревожих.

Планът ни пропадаше. Нямаше начин да продължим с изпълнението му след всичко, което се случи. Трябваше да измъкна Кити оттук.

— Всички — каза Арчър рязко. — Трябва да се измъкнем незабавно, да се скрием някъде и да помислим какво ще правим. Не бива…

Беше ми безразлично какво ще стане накрая. Исках да се кача на джипа и да отведа Кити надалеч. По дяволите и планът и всичко останало. Бяхме си свършили работата. Арумианците бяха на път. Аз успях единствено да причиня нечовешка болка на Кити. Няма по-жестоко нещо от загубата на някого, когото обичаш. И да го видиш с очите си.

Ди се отдръпна, а аз подпъхнах ръце под мишниците на Кити.

— Трябва да вървим — рекох й. Изправих я на крака, но те сякаш отказваха да се движат. Вдигна глава — лицето й бе зачервено от плач, устните й трепереха. Красивите й очи гледаха в нищото.

— Да вървим ли? — попита с дрезгав глас.

Понечих да кимна, но Кити неочаквано се отскубна от мен. Посегнах да я хвана, но тя ми се изплъзна, обърна се и ме удари в корема. Нищо не усетих.

— Кити…

— Не — извика и отново замахна. Удари ме по ръката. — Не! — дланта й отскочи от лицето ми.

Ди тръгна към нас, но аз вдигнах ръка и я възпрях. Още един удар се стовари върху мен и сестра ми поклати глава.

— Всичко е наред — казах им аз. — Изчакайте ни отвън.

Ди свъси вежди.

— Но…

— Вървете!

Ди се поколеба, но Арчър я избута от кухнята. Погледнах Кити. Дори не знаех дали ме вижда. Зениците на очите й светеха в бяло. Замахна отново да ме удари и аз отново не й попречих.

— Удряй, щом трябва — казах искрено. Колкото и да ме удряше, нямаше да ме заболи толкова, колкото я болеше нея.

Тя ме заблъска по гърдите — енергично, а аз стоях неподвижно. Накрая се умори, нямаше сила да замахне, раменете й се разтресоха.

— О, боже — прошепна тя и отпусна чело върху гърдите ми. — О, боже, тя е мъртва, наистина е мъртва. — Ръцете й се спуснаха до тялото. — Те са й причинили… това. Защо?

Обгърнах я с ръце.

— Не знам, мила, но съжалявам, много съжалявам.

Тя потрепери, но аз не исках да я оставя да се отдаде на скръбта си.

— Трябва да вървим…

Настръхнах. Вездесъщо жужене изпълни съзнанието ми. Обърнах се, прикривайки с тялото си Кити, и в този момент вратата се отвори с трясък.