Дженнифер Арментраут - Отпор

Съчувствах й и се радвах, когато Арчър я докосваше и тя забравяше покъртителните гледки. Но вече наближавахме Западна Вирджиния и аз не можех да мисля за Ди.

Щом влязохме в Питърсбърг, сърцето ми затуптя учестено. Всичко изглеждаше нормално, сякаш събитията бяха подминали града. Когато минахме по главната улица, не се виждаше жива душа. Имах чувството, че хората са се изпокрили в домовете си. Но не беше само това.

— Боже — прошепна Арчър и стисна кормилото, завивайки по пътя към дома ми. — Те са навсякъде.

Нямах нужда от обяснение. Арчър говореше за луксианците.

Деймън се наведе напред и сложи ръка на рамото на Ди. Не каза нищо, но когато тя се обърна към него, лицето й бе пребледняло.

Стомахът ми се преобърна.

Ди кимна, после каза:

— Добре съм. С вас съм. — Тя хвърли поглед към Арчър. — Ще се справя.

Бяхме навлезли дълбоко в територията на врага и луксианците съвсем скоро щяха да ни усетят. Може би дори вече знаеха. А до пристигането на подкреплението оставаше доста време. Планът ни можеше да пропадне, тъй като съзнателно влизахме в капана. Ди и Деймън трябваше да изиграят ролите си убедително, за да стигнат до Етан. Толкова убедително, че се молех да не преминат на противниковата страна.

Страхът ми вероятно бе неоснователен, защото Деймън ме обичаше и щеше да превъзмогне влиянието на луксианците. Но безпокойството витаеше като сянка над мен. Една мисъл се бе загнездила в съзнанието ми.

Планът ни можеше да се провали напълно.

Когато наближихме отбивката, се вкопчих в седалката на Ди. След малко експлорърът спря на алеята. Дъхът ми секна. Тревата бе избуяла, пътят бе обрасъл с бурени. Личеше, че никой не се е грижил за поляната. В саксиите около верандата имаше повече плевели, отколкото цветя, но това беше в реда на нещата, защото дълго ме нямаше вкъщи, а и мама не я биваше да гледа цветя. Ала светът бе изправен пред катастрофа и не трябваше да мисля за това. Мама е добре, чака ме у дома.

Беше тук, защото видях колата й, паркирана пред верандата.

Арчър изключи двигателя. Пръстите ми трепереха, докато откопчавах колана.

Дали мама ни беше видяла? Дали вратата щеше да се отвори всеки миг и тя ще излезе да ни посрещне? Красива, изискана и умна, каквато се надявах да стана и аз някога.

Бях страшно развълнувана. Според плана ни, Деймън трябваше да води представлението, не биваше да се втурвам към мама, макар че нямах търпение да я видя. Имах нужда да я видя, защото отчаяно ми липсваше и трябваше да се уверя, че е добре.

Нямах друг, освен нея.

Деймън ме хвана за ръка и ме задържа на седалката. Ди и Арчър скочиха навън и заоглеждаха бдително къщата.

— Наблизо има луксианци — каза той и погали с палец китката ми. — Може да са в някоя от къщите.

— Защо им е да влизат там? — Още щом зададох въпроса, разбрах колко е глупав — имаха безброй причини да влязат.

Той се усмихна, но тревогата в очите му ме накара да изтръпна.

— Знам, че искаш да видиш майка си, разбирам те, но трябва да сме предпазливи. Ако нещо не е наред и ти кажа да изчезваш…

— Защо да не е наред?

Деймън се приведе към мен.

— Кити…

— Знам — прошепнах със съзнанието, че от устата ми се леят глупости.

— Не забравяй пистолета. — Бях го затъкнала на кръста си. Погледна ме в очите. — Ще сляза след теб. И, Кити… — Лицето му се изопна. — Не ме карай да ти говоря като в Айдахо.

— Разбирам. Ще се справя.

Деймън кимна. Поех си дъх и тръгнах напред. Той ме последва и ме хвана за врата. Това бе жест на надмощие, но и на утешение. Знаех, че е до мен.

Ди хвана Арчър за ръка и го поведе към предната веранда на съседната къща. Но спря и хвърли поглед към Деймън, не мисля, че си казаха нещо, защото някой луксианец можеше да го долови.

Деймън ме поведе към къщата. Гъста растителност бе плъзнала по верандата и се виеше около перилата.

Погледнах към вратата.

Тя зееше, само стъклената врата беше затворена. Сърцето ми щеше да се пръсне, забавих крачка.

Стъпалата проскърцваха под краката ни, разхлабена дъска подскочи и аз се стъписах.

— Наблизо със сигурност има луксианец — рече Деймън тихо.

Това означаваше, че те наистина са наоколо. А може би вътре, спокойно насядали в хола. Деймън отвори вратата, полазиха ме тръпки. С тихи стъпки прекрачихме прага; посрещна ни по-топъл въздух и миризмата на чисти чаршафи, която толкова ми липсваше.

Сълзи пареха в очите ми, докато оглеждах антрето. Всичко си беше постарому. О, боже, до вратата бяха струпани кашони от „Амазон“ и пликове с книги, които издателите бяха пращали, без да знаят, че от месеци не съм обновявала блога си.