Дженнифер Арментраут - Отпор

— МНМ? — попита Ди.

— Мъртъв На Място — обясни той. — Но ако уцелиш луксианец, хибрид или основа, където и да е с тази играчка, го поваляш на мига. Особено ако куршумът заседне в тялото или не успеят да го извадят бързо. Смъртта обаче настъпва бавно и затова пистолетите не бяха одобрени.

— Та това е изтезание. — Повдигна ми се.

— Да, но с този пистолет не е нужно да се прицелваш точно. Пак трябва да си бърз, но вместо да хабиш енергия и да призоваваш Извора, оръжието ще ти свърши същата работа. — Арчър приличаше на дете, което току-що е получило любимата си играчка. — Даже и по-добра.

— Всички ще вземете по един — рече Лор. — Да не кажете, че не съм се погрижил за вас. Очаквам картички за всяка Коледа. С благодарности.

Усмихнах се и взех един от пистолетите, доста по-опасен от обикновените — опитах се да привикна с тежестта му.

Държах пистолет. Отново.

Сега вече наистина се чувствах като гангстер.

Върнахме се на верандата, Деймън седна на най-горното стъпало с широко разтворени крака. Настаних се между тях и леко се обърнах, за да виждам лицето му на чезнещата слънчева светлина.

Отначало седяхме в мълчание. Той си играеше с косата ми, навиваше дългите кичури на пръста си и ме галеше с краищата им по лицето. Не знаех каква беше тази мания да ме докосва с косата ми, с химикалки, моливи и каквото му паднеше, но нямах нищо против. Имаше нещо успокояващо в това. Оставих го да прави каквото иска — скоро трябваше да потеглим.

Арчър информира Люк за промяната в плановете, а той щеше да предаде сведенията на властите. Близо до Питърсбърг, предимно в околностите на Северна Вирджиния, бяха разположени военни части, но както намекна Арчър, не можехме да разчитаме на тях, тъй като не трябваше да напускат окръг Колумбия. Налагаше се да изчакаме други военни части, скрити на трийсетина часа път с кола от Монтана, които щяха да бъдат дислоцирани в Питърсбърг горе-долу по времето, когато щеше да пристигне армията на арумианците. Арчър щеше да се свърже с Лото — стига Лото да не си играеше с нас и наистина да се появи.

Ако нещо се объркаше, губехме всичко. Но щях да се прибера у дома, където се надявах да е мама…

Отхвърлих лошите мисли. Мама е добре. И сигурно ме чака, защото знаех, че няма да се откаже, без значение колко дълго съм отсъствала и какво става по света.

Ала точно сега не можех да си позволя да мисля за нея. Трябваше да се съсредоточа върху изпълнението на плана.

— За какво мислиш? — попита ме Деймън.

— Планът не е добър — признах след секунди.

— Така е, не става.

Погледнах го в очите.

— Не ми вдъхваш кураж.

Усмихна се унило.

— Имаш ли по-добра идея?

Помислих за минута, после въздъхнах.

— Не, нямам. Стига да не разберат, че Ди е кривнала от пътя, луксианците ще продължат да вярват, че тя трепе наред.

Той сведе глава и ме целуна нежно по устните.

— Разтревожена си.

— Аха.

— Нали знаеш, че аз ще се грижа за теб.

— Друго не ми дава мира.

Преди да отвърне, той пак ме целуна.

— Какво те тревожи?

— Мисля за теб. За Ди. За Арчър. За Доусън и Бет, при все че те двамата засега са в безопасност. Тревожа се даже за Люк. — Замълчах и се намръщих. — Макар че Люк е последният човек, за когото трябва да се безпокоя, той си е Люк, но ме е страх и за него. И дори за Хънтър, Лор и Серина. Тревожа се, че…

Деймън ме целуна настойчиво и ме отнесе в небесата.

— Кити, ти имаш добро сърце. — Движеше устни по моите. — Точно това обичам най-много у теб. Е, разбира се, голям почитател съм и на тялото ти, но сърцето ти те прави съвършена.

— Понякога… — Загледах се в него и примигнах, за да прогоня сълзите. — Понякога от устата ти се сипят прекрасни слова.

— Освен това обожавам да те хващам за задника.

Разсмях се.

— Верен съм на себе си. — Той отново ме целуна. — Кити, няма нищо лошо, че се безпокоиш за всички, но трябва да се погрижим за себе си. — Той допря челото си до моето. — Планът ни е лош и опасен, но знам, че заедно ще се справим с това изпитание. Аз ще се погрижа.

— Обещаваш ли? — прошепнах.

— Обещавам. — Той вирна брадичка и ме целуна по носа.

— Винаги съм спазвал обещанията си, нали?

— Да, винаги.

Пътуването до Питърсбърг бе далеч по-скучно, отколкото до Атланта, ако не смятаме препирните между Деймън и Арчър и състоянието на някои от магистралите.

Този път не понечих да надзъртам в колите, но Ди не прояви благоразумие. От време на време я улавях как се взира през прозореца и възкликва ужасена. Дали бе участвала в погрома? Може би с някои свои действия бе предизвикала ефекта на доминото и бяха загинали хиляди хора.