Дженнифер Арментраут - Отпор

Тя ме изгледа, сетне ми се изплези. Разсмях се.

— Навсякъде, особено в ребрата. Тя ме метна през стената.

Гневът ми припламна, но знаех, че Ди не е била на себе си, така че се въздържах. Докоснах я внимателно и започнах да я лекувам.

— Трябва да те възстановя напълно, защото Ди иска да те набие още веднъж.

Кити се сепна.

— Защо?

— Спокойно. Казах й, че сме се оженили. Тя се радва, ядоса се, само че не сме я поканили.

— О! — Кити се разсмя, но болката я прониза. — Зарадва се, така ли? Значи няма нищо против?

— Разбира се. — Топлината ми проникна в тялото на Кити. Тя затвори очи и отпусна глава на рамото ми. Харесваше ми да стоим така. Караше ме да се чувствам жив и приятно замаян. — Всъщност тръпнеше от вълнение, но само да разбере, че ще правим голяма сватба, боят няма да ти се размине.

Тя се засмя тихо. Вдигнах ръка и взех в длани лицето й. Скоро от синините нямаше и помен.

— Сега е с Арчър вътре.

— Той е добро момче — въздъхна Кити.

— Арчър е основа.

Тя завъртя очи.

— Може да е основа, но я обича, Деймън. През цялото време се тревожеше за нея.

Хм.

— Знаеш, че ще се грижи за нея. И ще се отнася добре с нея, така че…

— Няма да се меся. Знам, че Ди се нуждае от него, особено сега… Е, много й се събра.

Кити ме погледна и се усмихна. Кръвта по брадичката й не я загрозяваше. Прокарах палец по засъхналата струйка и я изтрих.

— Деймън, гордея се с теб.

— Не се хаби, изобщо не го харесвам.

— А знаеш ли какво си мисля? — Тя сниши глас, сякаш ми прошепваше тайна. — Мисля си, че харесваш Арчър, но просто не искаш да си признаеш. Скоро ще станете добри приятели.

— Как ли пък не — изсумтях аз.

Кити отново се засмя. После настана мълчание. Огледах лицето й, исках да я целуна, но хрущенето на гуми по алеята ме възпря. Беше колата на Лор.

— Леле — измърморих аз. Кити изпъна гръб.

— Съсипахме му къщата.

— Не беше по наша вина. Той ще разбере — казах и слязох по стълбите. Исках да съм готов за реакцията му.

Лор паркира до експлоръра. Хънтър и Серина слязоха с торби в ръка. Заобиколиха верандата и щом видяха вратата, спряха на място.

Хънтър ме изгледа.

— Какво е това?

— Ами… — подех бавно.

Хънтър въздъхна и се обърна към брат си. Лор вече бе видял зеещия вход и изпотрошените прозорци, но стоеше като закован.

— Имахме проблем — подхвана Кити.

— Какво сте направили с къщата ми? — попита Лор. — Оставихме ви сами за час. Само за един час.

Ако си мислеше, че това е всичко, грешеше. И през ум не му минаваше какво го чака вътре. В следващия момент той се втурна по стъпалата. Прегърнах Кити през кръста и го последвахме.

— По дяволите… — гласът на Лор заглъхна.

Хънтър подсвирна, наслаждавайки се на гледката.

— Брей, впечатляващо.

Подсмихнах се, но бях достатъчно умен, за да прикрия усмивката си, когато Лор се обърна към нас.

— Някой трябва да почисти тук, но това няма да съм аз.

Явно приемаше спокойно положението, но и вероятно не му беше за първи път — нали бяха арумианци — да заварва дома си в такъв вид.

Надникнах зад Хънтър и огледах стаята, където оставих Ди, но от двамата с Арчър нямаше и следа. Хвърлих поглед към стълбището. Присвих очи. Стараех се да бъда отворен и да проявявам разбиране, но да му мислят, ако си бяха затътрили задниците горе. Неочакваният прелом в убежденията ми бе нов за мен и не се простираше толкова надалеч.

Хънтър остави покупките на пода, като внимаваше за парчетата стъкло. Загледа едно от телата.

— Голяма каша.

Серина се притисна до него и огледа пораженията.

— Фактът, че не съм чак толкова смутена от гледката, всъщност ме смущава повече.

На лицето на Кити грейна усмивка.

— Чувството ми е познато — каза тя.

Докато си бъбрехме приятелски. Ди и Арчър се появиха откъм кухнята. Облекчението ми, че не са се качили горе, за да се изчукат набързо, не трая дълго.

Лицето на сестра ми беше бледо. Тя понечи да каже нещо, но съзря Хънтър и Лор. Втренчи се в тях с широко отворени очи.

Арчър я прегърна през раменете.

— Нали ти казах, че арумианците ни съдействат.

— Знам, но едно е да го чуя, друго е да го видя със собствените си очи — отвърна тя.

Лор се намръщи и скръсти ръце.

— Разрушили сте къщата ми.

Ди се изчерви.

— Съжалявам. Наистина съжалявам! Къщата е красива и освен това много харесах цветята, но…

— Той разбра — прекъснах я аз, преди да стане прекалено словоохотлива. — Какво обсъждахте в кухнята?

Тя хвърли поглед към Арчър, а след това изплю камъчето. На един дъх.