Дженнифер Арментраут - Отпор

— Ди…

Тя се нахвърли отгоре му. Сърцето ми заседна в гърлото. Деймън я хвана за рамото и толкоз. Не направи нищо повече. Тя се възползва и заби ръка в гърдите му. Деймън се отдръпна в последната секунда, за да избегне удара в сърцето. Но пое друг силен удар. Извиках, когато се свлече на земята, а сестра му го яхна.

В този момент разбрах, че тя или ще го нарани сериозно, или дори убие, ако той не я спре, както бе сторил с луксианеца преди малко.

Арчър се бе заел с друг луксианец и аз се спуснах напред, взела решение.

Деймън щеше да ме намрази, ако убиех сестра му, но аз предпочитах да презира мен, отколкото себе си.

Сграбчих я за дългата коса и я дръпнах от Деймън. Тя падна с разперени ръце и крака. Погледна нагоре — очите й светеха като диаманти.

— Ди, не бива да постъпваш така — казах. — Ти… не искаш…

Тя скочи. Дори не сгъна колената си, а се изстреля направо на крака.

— О, не можеш да си представиш колко много искам.

После замахна и ме удари в лицето. Аз се строполих, силна болка ме прониза в челюстта и се спусна надолу по врата. Примигнах, за да пропъдя бликналите сълзи, и я погледнах.

— Беше прекрасно — рече тя, готова за атака. — Трябва пак да го направя.

Битката кипеше като в „Донки Конг“.

Станах, но съвсем не грациозно като Ди. Зад нея, докато Деймън се надигаше, влезе още един луксианец. Двамата се вкопчиха един в друг, а аз забих юмрук в челюстта на Ди.

Главата й отскочи назад, а черните й букли се разлетяха на всички страни като змиите на Медуза. Ръката ме заболя, но нямах време да обръщам внимание на болката.

Ди се нахвърли върху мен, сграбчи опашката ми и я дръпна с все сила. Огнена болка мина по гърба ми и аз забих пръсти в ръцете й. Тя не ме пусна и едва не ми откъсна главата.

Време беше за мръсни номера.

Хванах ръцете й и я ритнах с коляно в слабините.

Ди изкрещя и ме пусна. Преви се на две, а аз сграбчих косата й и пак я праснах с коляно, но този път в лицето. Тя се срина на пода, а аз отстъпих назад, като се олюлявах и дишах тежко.

— Моля те — извиках. — Това не си ти, Ди. Каквото и да е, но не си ти…

Тя отново беше на крака и ме зашлеви с все сила. Завъртях се в кръг. Майчице, заболя ме.

Удари ме в гърба, събори ме и стисна в желязна хватка гърлото ми.

Задъхах се, борейки се за глътка въздух.

Тренировките в Дедал си казаха думата за пореден път. Хванах ръката й и се хвърлих с цялата си тежест напред. Тя се преметна през рамото ми и се стовари по гръб.

Изкрещя нещо гневно, чийто смисъл не разбрах, но едва се удържах да не й избода очите с парче стъкло.

— Ние сме приятелки — казах, докато се опитваше да стане. — Забрави ли? Ние сме най-добри приятелки, Ди.

— Ти си тъпо човешко същество. — Синкавочервена кръв се стичаше от устната й. — И нищо повече. Крехко, безполезно същество, което лесно кърви.

— Боже. Ти ме изкара мъгъл.

Тя ме изгледа кръвнишки.

Отстъпих назад, като я държах под око. Моментът изобщо не беше подходящ за препратки към Хари Потър.

— Заедно посадихме цветя, а ти взимаше книги от мен, които така и не ми върна. Ти накара Деймън да говори с мен и да се държи внимателно… ти скри ключовете му. Ти…

Тя ме блъсна и впи пръсти в косата ми.

Женският бой бе в разгара си.

Въргаляхме се по пода, всяка стискаше другата за косата. За миг успях да надделея.

— Прекарвахме заедно Хелоуин и гледахме тъпи филми. Заедно се бихме срещу Барук…

Ди ме преметна и скъса яката на пуловера ми.

— Това сега няма значение. — Хвана ме за раменете и така ме отнесе, че за миг ме зашемети.

Но и това не й беше достатъчно.

Вдигна ме, изкрещя и в следващата секунда полетях във въздуха. Ударих се в стената. Мазилката се изрони. Разхвърча се бяла прах, а сетне се намерих в съседната стая, прелетях през облегалката на дивана и се строполих на пода.

Тази… кучка! Беше ме метнала през стената!

Лежах, без да помръдна, взирах се в тавана и примигвах, за да пропъдя звездите пред очите си. Ушите ми звъняха. Помъчих се да се обърна на една страна.

Ди се шмугна през дупката, широка колкото мен — а това си беше доста. Мили боже, това момиче нямаше да се откаже.

Станах, като се подпирах на треперещите си ръце. Дишах въпреки изгарящата болка в гърба и ребрата. Сигурно всичките ми кости бяха потрошени.

Тя се приземи, спусна се върху мен, готова да ме довърши. В последната секунда успях да й се изплъзна и тя се удари в масата. Стъклото се пръсна.

Този път тя се взираше зашеметена в тавана и едва дишаше. Не й дадох шанс да се съвземе.