Дженнифер Арментраут - Отпор

Вдигнах вежди.

— Деймън, моите родители бяха убити. Но ти сигурно вече си се досетил, след като знаеш какъв съм, а съм сигурен, че Нанси ти е казала… е, част от истината. — Етан скръсти ръце. — Бях от първата група основи още преди Нанси да поеме управлението на Дедал.

От първите основи ли? Да, ако Нанси бе казала истината, то първите основи не са били големи късметлии.

— Щом разбрали, че баща ми е мутирал майка ми, ги заловили. Започнали да експериментират. Съсипали любовта им с опитите, на които ги подлагали и с нещата, които ги карали да правят, включително и моето зачатие — обясни той без капка чувство. — Аз бях част от ограничена група основи и отраснах в лаборатория.

— Това е ужасно.

Отново онази ехидна усмивка.

— Не можеш да си представиш колко бе ужасно. Години наред живях, съзнавайки, че ако извърша нещо нередно, ще ме убият. Колко пъти съм виждал как отвеждат деца основи, твърде малки, за да разбират каквото и да е, и никой повече не ги видя. Убиваха ги. А след това видях как убиха родителите ми за нарушение, което бях извършил аз.

Исках да сложа край на този разговор.

— Да, било е ужасно, но не разбирам защо ми разказваш всичко това.

— Не разбираш ли? — Етан се засмя и за първи път някакво истинско чувство се изписа на лицето му. — Живях в лабораторията на Дедал, докато пораснах достатъчно, че да ме изведат оттам и да ме сложат на позиция под тяхна власт. Но не като онези, които издигаха за сенатори или лекари. Не. Оставиха ме в общността на луксианците и ми наредиха да ги държа под око. — Той се засмя. — Не бих си мръднал пръста, за да им помогна. Или на другите основи от моята група.

— Група?

— Да. Имаше пет групи. Аз бях от първата. Приятелят ви отвън беше от втората партида, а след нея имаше още три.

Предположих, че последните две включват Люк и онези деца.

— Всички ли основи от твоята група са като теб?

— Като мен? — той поклати глава. — Всъщност питаш дали имаме една и съща цел или дали вече са извън контрола на Дедал? Отговорът не е еднозначен. Нито една основа не може да бъде контролирана от когото и да било. Ние сме най-близо до боговете.

Уха , изрече с устни Кити.

— А малцината, които останаха от нашата група, искат същото, което искам и аз.

Кити се дръпна напред и се подпря на масата.

— Малцина? — попита тя.

Етан плъзна поглед към нея и това изобщо не ми хареса.

— Когато избягахте от Дедал и във Вегас настъпи хаос, хората от Дедал започнаха чистка — изтребване на основите.

Тя свъси вежди.

— Но те казаха, че са започнали да ги избиват едва когато са пристигнали луксианците.

— И ти вярваш на хората? Естествено, защото си човек. — Той се изсмя с неприкрито отвращение и вече наистина ме дразнеше. — Избиваха наред, когато побягнахте към Вегас. Основите мряха като мухи и ето че дойде време да сложим край на това.

— Край? — Усетих накъде върви разговорът. — Свързали сте се с луксианците, които не са живели тук.

— Дълго работехме по въпроса. Всъщност отворихме им вратите. В точния момент. — Той разпери ръцете си. — И ето ни тук. Повечето от наскоро пристигналите луксианци, а и от местните, отговарят пред мен. — Усмивката му грейна. — Аз умея да убеждавам.

Кити се взираше в него. Минаха секунди.

— Ти мразиш хората.

— Ненавиждам ги — потвърди той. — Те ме отвращават. Слаби, крехки. Променливи и опасни. Заслужават си съдбата. Луксианците искат да ги завладеят — добре. Вече го постигнаха и аз нямам нищо против. Не ме интересува какво ще правят, стига хората да страдат и да преживеят същото, което аз изстрадах и преживях.

— Причината… за цялото това нещо сте ти и твоята съдба? — попита тя и поклати бавно глава. В гласа й се долавяше недоверие. Не я винях. Аз също бях шокиран.

Превземането на света е нещо, към което се стремиш. А това? Омраза, отмъщение и… да, лудост. Умът ми не побираше как бе успял да накара толкова много луксианци да го подкрепят. Как не бяха прозрели що за стока е той? Но и аз самият едва сега разбрах.

— Унищожаваш света само заради онова, което са ти причинили — повтори Кити.

— И на други като мен. — Очите му светнаха. — И заради онова, което щяха да вършат дори след като разтуриха Дедал и неговите проекти.

— Но тук има хора, които не биха извършили такива мерзости и щяха да приветстват луксианците с добре дошли — възрази Кити. — Не може да съдиш за цяла раса по делата на шепа хора.

— Вече го направих — отвърна той.

Боже. Думи нямах.