Дженнифер Арментраут - Отпор

— Това е лудост! — Очите на Кити блеснаха от гняв и дявол да го вземе, имаше право да се гневи. — По-лошо от омразата между арумианци и луксианци. Това е абсолютно…

Етан скочи така внезапно, че дори аз не можах да го засека. В един момент седеше, а в следващия се озова до Кити и я стисна за гърлото.

Изстрелях се от стола и го съборих на земята. Започнах да се трансформирам. Пусни я.

Той я стисна по-здраво.

— Само крачка да направиш, да се трансформираш или да призовеш Извора, ще й прекърша врата. Хайде да видим дали ще я излекуваш.

Сърцето ми — по дяволите, — сърцето ми спря да бие. Все едно мен държеше в свирепата си хватка, защото държеше целия ми свят. Върнах се с усилие в човешкия си образ и казах онова, което при други обстоятелства никога нямаше да изрека пред този кучи син.

— Моля те. — Преглътнах с мъка, но думите излязоха по-лесно, отколкото предполагах. — Моля те, не я наранявай.

Етан се изсмя в лицето й.

— Молиш ме за едно човешко същество, което не би сторило същото за теб.

— Бих направил всичко за нея.

— И аз бих направила… същото за него — изпъшка Кити и отпусна безпомощно ръце. — И не съм откачалка като теб.

— Кити — предупредих я аз.

Етан стисна по-силно и тя се сгърчи.

— Моля?

— Ти си по-лош… от луксианците. Осъдил си на смърт милиони хора, без да са ти навредили. — Гласът й стана дрезгав. — Наранил си майка ми, а тя не ти е сторила зло. Дори името й не знаеш.

— Онази кучка ли? — избълва в отговор Етан. — Не си струва да го знам.

Изведнъж отвън бликна синя светлина и озари всичко наоколо. Звукът на огромни криле заблъска по покрива. От почти всички страни се чуваха викове.

Етан повдигна глава и свъси вежди объркан.

Кити събори стола, на който седеше. Вдигна крак и удари Етан в слабините. Отскубна се от него, но се спъна в масата. Хвърлих се светкавично към нея и я хванах за раменете, преди да се свлече на земята. Вдигнах я на ръце и се трансформирах.

Прозорците над мивката, които гледаха към предния двор, се пръснаха. Избутах Кити зад мен, за да я предпазя от летящите парчета стъкло.

В кухнята се появиха мъже в черно, с маски на лицата, сякаш излезли от някой екшън. Ботушите им хрущяха по натрошените стъкла. Предположих, че военните са пристигнали или че полицейските спецчасти са сбъркали къщата. Видях, че носят импулсни оръжия — първото ми предположение се оказа вярно.

Дръпнах Кити назад, за да не попадне в онова, което предстоеше да се случи, но аз не бях единственият, който бързаше да се омете оттук.

Етан побягна.

В мен бушуваха чувства, все едно се бе извило торнадо и помиташе всичко по пътя си. Бях съкрушена, не можех да възприема случващото се около мен.

В къщата нахлуха мъже.

Майка ми беше мъртва.

Целият свят се бе обърнал с краката нагоре. Заради едно отмъщение. Толкова. Отмъщение, което бе променило света — моя свят. Нямаше скрит смисъл. Нямаше истинска причина.

Когато Етан побягна, не се поколебах дори за миг. Стана много бързо. Извадих глока и се прицелих, а мъжете крещяха след него.

Беше се добрал до мивката и се канеше да се измъкне като Худини през прозореца. Знаех, че ако го оставим да излезе, никога няма да го открием. Трябваше да започнем отначало и той нямаше да си плати за стореното.

Прицелих се в главата му и дръпнах спусъка.

Случи се за секунда-две и годините, които доведоха до този изстрел, свършиха за миг.

Етан падна по очи на пода.

Мъртъв.

Животът му свърши с мигновено помръдва не на пръста. Смъртта на майка ми е била бавна и мъчителна. Етан е късметлия , помислих си безчувствено. Беше тук, а после изчезна.

Свалих пистолета и ръката ми затрепери. Усетих, че Деймън се взира в мен, странните мъже също ме зяпаха. Лицата им бяха скрити зад маските, но долавях погледите им.

Етан беше мъртъв.

Смъртта не настъпи както при луксианците — нямаше светлинно шоу, преди да умре. По ирония на съдбата, той напусна земния свят като хората, които ненавиждаше и към които принадлежеше. Каква каша! Майка му е била хибрид — отчасти човек. Дали е мразел и себе си? Но защо изобщо мислех за тези неща? Вече нямаше значение.

Опитах се да си поема дъх, но не можах. Стана ми студено, после топло, твърде топло.

Единият от мъжете се обърна и вдигна до шлема облечената си в ръкавица ръка. Припука статично електричество.

— Тук са — каза той.

Отначало помислих, че говори за арумианците, но по пулсиращата светлина, която неочаквано светна отвън, разбрах, че не са те.