Дженнифер Арментраут - Отпор

— Мисля, че розово и кафяво си отиват.

Той измърмори нещо в отговор. Ухилих се доволно и само дето не заръкоплясках. Скочих, почти събаряйки Деймън, и се втурнах в свободната стая, където бяха всичките ми книги, всичките ми хубавици.

След като всичко свърши, с Деймън се върнахме у дома. Арчър се появи с Ди и четиримата приготвихме багажа. Щом решихме, че ще се установим в Колорадо, изпратихме книгите по пощата. Блогът означаваше много за мен. Не беше просто преструвка, че животът върви добре или че искам да се заловя за нормалното като за сламка. Беше знак, че го сграбчвам за ушите и го превръщам в моя съдба. Писането в блога за книгите беше нещо, което обичах, и това ми липсваше. Книгите бяха част от мен, която щях да си върна. Започнах веднага.

— Хей. — Деймън посочи екрана. — Вече имаш един последовател. — Той вирна вежда. — Орденът на сестри 16+? Хм. Звучи забавно.

Погледнах го с бялото на очите.

— Ама че си перверзник.

Той ме ухапа по ухото и аз се размърдах на стола. Пресегнах се и затворих лаптопа, за да не започна маниакално да следя всички блогъри в интернет. Щях да оставя това за друг ден, когато имах повече време.

Деймън отстъпи назад и аз се надигнах от креслото. Загледах се в купчината списания на бюрото, откъдето ме гледаха сватбени рокли, които будеха искреното ми възхищение.

Вперих поглед в лявата си ръка.

Бляскавият диамант на безименния ми пръст приковаваше вниманието. Имаше дни, в които светлината падаше под правилен ъгъл и за няколко минути той буквално ме заслепяваше с красотата си.

Щяхме да се оженим, както си му е редът — бяла рокля, брачна церемония, шафери и шаферки, прием, дисководещ и най-вече — сватбена торта. И този път с истинските си имена. Фалшивите лични карти останаха у дома, макар че малко ми липсваха.

Кайдан Роу беше Хоти Мак Хотърс.

Генерал Итън спази обещанието си. Програмата за регистриране на извънземни не ни засегна и до ден-днешен никой не ни бе разпознал от видеото във Вегас, което беше качено в интернет.

С програмата генерал Итън и правителството искаха да изкарат на бял свят всички луксианци или основи, които са на страната на врага. Луксианци, хибриди, основи и арумианци трябваше да се регистрират до един, освен нас. Имаше дни, в които се питах дали това няма да се промени, и тогава ме обземаше безпокойство.

Сега, когато извънземните излязоха от дупките си, и след всички ужасни неща, които луксианците сториха на хората, те не бяха… добре приети в обществото. Всеки ден по новините съобщаваха за нападение срещу заподозрян луксианец или колония. Много невинни от тяхната раса пострадаха през последните месеци, а някои… бяха убити само заради това, че са луксианци.

А беше страшно да знаеш, че някой, когото виждаш постоянно и смяташ за добър и нормален човек, може да те предаде, щом научи, че си различен. Молех се хората никога да не научат как ни действат ониксът и диамантът, или дори тейзърът.

Дните не минаваха винаги лесно, понякога бъдещето изглеждаше несигурно, но в живота невинаги всичко се нарежда като на кино.

Прокарах пръсти по шарените листчета, които се подаваха от списанията и отбелязваха страниците с роклите, украсата и тортите, които ми харесваха.

Деймън не беше много по подготовките, макар че идеята за сватбата беше негова, но когато се случеше да взема някое от дебелите списания, не протестираше и не се оплакваше, докато го прелиствах.

Беше обаче запленен от колекцията с колани за жартиери.

Когато вдигнах очи, той ме гледаше настойчиво по своя всепоглъщащ начин, който ме караше да се чувствам гола пред него.

По тялото ми се разля топлина. Прехапах устни и хвърлих поглед към часовника.

— Имаме време — рече той с дрезгав глас.

Сърцето ми подскочи.

— За какво?

— Ами… Не се прави на свенлива. — Дойде до мен и в стомаха ми запърхаха пеперуди. — Знам какво си мислиш.

— Недей. — Отстъпих назад и забих пети в килима.

— Ти недей — измърмори той и се подсмихна.

— Поддаваш се на емоционалното си его и неосъществимите си мечти.

— Така ли било? — вдигна той черните си вежди.

Едва се сдържах да не се засмея, кимнах и отново хвърлих поглед към часовника. Имахме предостатъчно време. Свих рамене.

В очите му пламна желание, то насити зеленото на очите му. У мен сякаш се възпламени фойерверк.

— Нещата не стоят така.

— Все едно.

Деймън застана пред мен. Развиках се, защото все още не можех да свикна с някои неща, но той засмука устата ми в изгаряща целувка, от която коленете ми омекнаха.