Дженнифер Арментраут - Отпор

Всички знаехме, че Бет и яйце не може да свари. Готовата храна бе далеч по-добър вариант. Но това, което ме учуди, беше, че тя е много променена. Косата й беше вързана на конска опашка, лицето й бе свежо и сияеше. Понякога изпадаше в мрачни настроения и сякаш губеше връзка с реалността, но сега беше много, много по-добре.

Деймън остави подаръка за бебето на една масичка. Край нея на пода бяха струпани детски играчки. Сред плюшените мечета и куклите бяха наредени кубчета, които изписваха име.

Ашли.

Беше много мило, че Доусън и Бет бяха решили да я кръстят на Ашли. Ако не беше нейната саможертва и тримата щяха да са мъртви.

— Видя ли това? — Доусън проследи погледа ми и се усмихна, изпълнен с гордост. — Направи го тази сутрин.

Зяпнах от почуда.

— Изписала е името си?

— Да. — Бет погледна Доусън. — Аш си играеше на килимчето и изведнъж, какво да видим — написала си името.

Ди се настани на дивана до Арчър и се нацупи.

— Аз си написах името, когато бях в първи клас. Тъжна работа, защото е само с две букви.

Засмях се.

— Искаш ли да я подържиш? — попита Бет.

Щеше да е неучтиво да откажа, затова кимнах. Не ме биваше да гушкам бебета, даже когато бяха поотраснали и можеха да си държат главичките изправени. Просто не знаех какво да ги правя. Дали да ги люлея? Или пък да им говоря?

След секунда малкото вързопче се озова в ръцете ми, а големите му лилави очи ме гледаха в упор. Най-сериозно взех да се моля да не чете мислите ми. Защото се тревожех да не я изпусна.

Повдигнах малката Ашли до гърдите си и тя мигом стисна два от пръстите ми. Силно.

— Уха. Здраво стиска.

— Доста е силна. — Доусън се настани до Бет на дивана. — Онзи ден хвърли мечето си от хола право в кухнята.

— Майчице — измърмори Арчър.

— Може би ще обича да играе софтбол — рече Ди.

Бет се засмя звънливо и изненадващо безгрижно.

— Ако събере още малко сила, боя се, че ще хвърли нещо през стената.

— Това ще бъде малко опасно — рекох на Ашли, а тя се ухили в отговор. Погледна над рамото ми и аз усетих, че Деймън се приближава. Тя го изучаваше с любопитство. — Май не те харесва.

— Мен всички ме харесват — засмя се той.

Арчър изсумтя.

Деймън ме целуна по бузата и обви ръцете си около кръста ми. Ашли протегна ръчичка и допря топчестите си пръстчета до брадата му. Както винаги, бе очарована, че го докосва по лицето.

Може би някой ден щях да гушкам така и нашето дете. Кой знае? Но дотогава имаше много, много време, десетки години, а може би този ден никога нямаше да дойде. Мисълта за дете беше чужда и на двама ни и ние предпочитахме да живеем сами. Деймън се притисна до мен и аз знаех, че каквото и да стане, ще бъдем щастливи. Тайно се надявах третият член на семейството да бъде коте или куче. Бебетата се нуждаеха от много повече грижи.

Ашли отново ме погледна. Аз й загуках, усмихнах й се и тя разтвори устни, а тъмните й зеници просветнаха и станаха бели.

— Ашли е специална — каза Деймън.

И още как.

— Но ти си още по-специална — прошепна той в ухото ми.

Вдигнах глава и огледах приятелите си. Ди. Арчър. Доусън, Бет. А накрая срещнах грейналите в бяло очи на Ашли. Вече не докосваше лицето на Деймън и бе облегнала главичка на рамото ми.

Ди и Бет заговориха за сватбата — моята сватба — и за цветовете, на които се надяваха да се спра. Мисля, че Ди искаше розово. Арчър и Доусън май се отегчаваха и като че бяха объркани от целия разговор. Усмивката не слизаше от лицето ми.

Няма значение какви трудности ще ни поднесе бъдещето, тук беше моето семейство и аз бях готова на всичко, за да го защитя, нищо че един от членовете му още носеше памперси.

Някой почука на вратата и ме изтръгна от мислите ми. Спрях поглед на Арчър, който се хилеше като кръгъл идиот.

— Кой ли може да е? — почуди се Деймън. — Всички сме тук.

Доусън стана.

— Нямам представа. Отивам да видя.

Продължавах да гледам към Арчър и стомахът ми се обърна. Той ли е?

Арчър едва се сдържа да не прихне.

Затаих дъх и Доусън се върна в стаята. Зад него вървеше този, когото не бяхме виждали, откакто напуснахме Монтана.

Люк влезе със спокойна и плавна походка. Господи, беше станал още по-висок!

— Как смеете да не ме поканите?

Засмях се и едва не хукнах да го прегърна, заради всичко, което бе сторил за нас. Но не го направих, защото Люк не си падаше по прегръдките.

Но Ди не го разбираше.

Тя скочи, сякаш бе седяла на пружина, и преди Люк да реагира, го гушна в обятията си. Погледна ме с ококорени очи.