Дженнифер Арментраут - Отпор

Ди сви рамене.

— Както казах, не бива да надничаш в хорските глави, а после да се оплакваш какво си видял там.

— Не съм се оплаквал — той се наведе и докосна с устни извивката на ухото й. — Ако не ме лъже паметта, ти казах, че намирам това за очарователно и…

— Достатъчно — изкрещя Деймън. — Не искам дори да си помисля за това.

Ди изгледа намръщено брат си.

— Я стига? Да не си въобразяваш, че ние не правим див…

— Мълчи — предупреди я той и размаха ръка. — И бездруго не го харесвам, тъй че не ме карай да взема мерки.

— Ама аз те харесвам — отвърна Арчър.

Деймън го стрелна с поглед, който би накарал мнозина да се скрият в миша дупка.

— Съжалявам, че предложих Ди да има стая тук. Нямаше да го направя, ако знаех, че и ти ще дойдеш.

— Където съм аз — обади се Ди, — там е и той. Ние сме като две в едно. Приеми го най-сетне.

Ди ме погледна. Очите й толкова приличаха на тези на брат й. Усмихнах й се сърдечно. Мислех и за друго. Какво ли щеше да стане, ако Ди не бе скъсала с луксианците? Дали щеше да загине в битката или щеше да оцелее и да напусне планетата?

Едва ли някога щях да преживея загубата на Ди, особено след смъртта на майка ми. Ами Деймън? Не исках да си представя как би понесъл загубата на сестра си. Това щеше да го сломи, както стана, когато Ди се опълчи срещу нас.

Тя хвърли поглед към малката розова торбичка и прибра косата си назад.

— Какво има тук?

— О! — Грабнах торбичката. — Нещо, което си поръчах.

Арчър погледна Деймън, но той сви рамене.

— Не знам какво е. Не ми е казала.

Развълнувана от откритието си, извадих едно бебешко гащеризонче.

— Какво ще кажете?

Деймън повдигна вежди, щом прочете посланието, изписано с едър шрифт:

— Момчетата Са По-Добри В Книгите…

Разсмях се.

— Мисля, че Доусън и Бет ще го оценят.

Арчър изглеждаше объркан.

— Нищо не разбирам.

— Не се изненадвам — сухо рече Ди. — Прекрасно е.

— И аз така мисля. — Сгънах гащеризончето и го мушнах в торбичката. — От малка ще я науча да харесва момчетата от книгите.

— Нея. — Арчър поклати глава и въздъхна. — Кога ли най-сетне ще свикна.

— Трябва, защото не ми се вярва скоро да се промени — подхвърли Деймън.

— Ти откъде знаеш? — сви рамене Арчър. — Тя е едно от първите момиченца основи в историята. Кой знае на какво ще е способно това дете.

— Едва ли полът ще се промени. — Ди сбърчи носле. — Поне се надявам да е така, защото иначе би било странно.

Доусън и Бет наистина ни изненадаха. Роди им се момиченце. Казах си, боже мой, Неси , а после се смях с глас.

— Готови ли сте? — попита Арчър и отвори вратата. — Познайте кой ми се обади тази сутрин? — Той замълча, докато Деймън минаваше край него. — Не, умнико, не беше Джъстин Бийбър и не, не съм влюбен в него. Какви ги дрънкаш?

Деймън се засмя.

— Кой? — попитах аз, преди да са се унесли в препирни.

Той се усмихна. Ди вече се бе настанила на предната седалка в джипа на Арчър.

— Хънтър. Питаше как сте.

С Деймън се спогледахме и той ме хвана за ръка. Преди няколко месеца арумианецът ни се обади. Със Серина решиха да се изнесат от дома на брат му и да се преместят на запад.

— Къде живеят сега?

— Не много далеч оттук. Настанили са се в Болдър или в околностите му, защото Серина е от този край. — Арчър извади ключовете. С Деймън се наместихме на задната седалка. — Скоро може да ви навестят.

— Отлично — каза Деймън.

Всяка събота отивахме на гости у Доусън и Бет. Бебето бе пораснало и вече го извеждаха навън. Но нямаше да бъде… много подходящо. Детето имаше странния навик да мести предмети, без да ги докосва, очите му светваха, когато си поиска, а миналата седмица се понесе във въздуха.

Къщата бе разположена на огромна площ, а множеството дървета пред нея осигуряваха така необходимото уединение. Доусън отвори вратата и ни покани с усмивка. Сепнах се, защото ми се видя променен.

Ди го погали по главата.

— Това прическата на таткото ли е?

Така значи. Косата му бе подстригана по-късо отстрани, а отгоре беше оставена дълга. Стоеше му добре. Но каквото и да правеха, двамата братя пак щяха да изглеждат прекрасно.

— Супер е — обади се Арчър и се усмихна, защото прическата беше почти като неговата.

Бет се появи с бебето и ни заведе до хола. Малкото същество ведро се усмихваше.

— Поръчах китайска храна — рече тя и сякаш се притесни. — Канех се да приготвя лазаня, но…

— О! Аз обичам китайска храна. — Ди забърза по коридора, за да щипне бебето по бузките.